Катрин Каултър - Дивият барон

— Може би ще намериш някой не толкова трънлив път за словесните си упражнения, Тинкър. Да, женен съм, благодаря. Ако погледнеш зад гърба ми, ще видиш моята съпруга в леглото ми. Да, държах го в тайна от всички, в това число и от майка си. Сега стана ли ти малко по-леко? Така, какво искаш сега?

Внезапно зад гърба на Тинкър се появи Пулвър. Гласът му бе пресипнал и нисък.

— Не бихме искали да се натрапваме, милорд… — изкашля се, — …но сигурно си давате сметка, че сме изумени. Почти до безсловесност.

— Радвам се, че не си започнал да грачиш заради ангината, Пулвър, но все още звучиш като самия дявол. Иди при мисис Бийт. Тя знае лек за всяка болест. А след това си легни и не ставай поне до обяд. А сега, питам отново, какво искате двамата?

Внезапно на изпитото лице на Тинкър се изписа изненада.

— Мили Боже, някой ме ухапа!

И той се извъртя, за да застане пред широко усмихнато момиченце. Щом той си отмести, малката прелетя през пролуката и прегърна с две ръце крака на барона.

Той се наведе веднага и я вдигна.

— Добро утро, мишленце. Добре ли спа? Пусна ли кръв от крака на мистър Тинкър?

— Той ми стоеше на пътя — обясни Мариан и погледна от височината на ръцете на Роухън към двамата господа, които имаха вид на ударени от гръм.

— Тинкър, Пулвър, това е моята дъщеря, Мариан.

— Тя прилича страшно много на вас, милорд.

— Да, прилича — отвърна без колебание младият мъж.

— Може да наследи и прекрасния характер на баба си — обади се Тинкър. — О, Боже — възкликна миг по-късно той, — нейно възхитително височество е вече баба. Това е немислимо, невъобразимо, направо абсурдно. Трябва да е съсипана. О, Боже!

— Не се притеснявай. Мариан и съпругата ми допаднаха много на майка ми. Скоро ще се запознаете и с Тоби, братчето на моята жена. Добро момче е, учи при мистър Байъм, докато тръгне в Итън. Така, питам ви за трети път, какво искате?

В този момент Мариан се дръпна напред.

— Мама — рече тя и се дръпна още по-силно.

О, не, не можеше да стане така. Всичките му изпълнени с нежност видения как събужда Сузана и как наблюдава красивите й, замаяни от съня очи да подивяват от страст, започнаха да избледняват.

— Върви — рече Маунтвейл и постави детето на пода.

То хукна към леглото и започна да го щурмува. Успя да смъкне повечето завивки на майка си, докато се мъчеше да се качи при нея.

Чу Сузана да изпъшква, а след това да се смее.

— Скъпичко, добро утро. Колко красива си тази сутрин. Ела да ме прегърнеш.

Не след дълго младият мъж чу смукане на пръсти и се усмихна. Обърна отново поглед към Тинкър и Пулвър. Те го съзерцаваха така, сякаш му бяха израснали кучешки зъби и по устата му се бе появила пяна.

Усмивката изчезна от лицето му.

— Така, какво има? Все още е сутрин, нали, и западното крило не е пламнало, а? Да не би мисис Бийт да ви е настанила на тавана?

— Ами, милорд, започна Пулвър, — работата е там, че мис Лили се появи в дома ви в Лондон, защото била много притеснена за вас. Ние не знаехме какво се е случило, тъй като нямахме никаква връзка с вас, освен писмото, което изискваше присъствието ни тук. Не можехме да обясним нищо на мис Лили. Тя е разтревожена, милорд. Не разстроена, защото това не е в стила й, но определено разтревожена.

— О, по дяволите — възкликна младият мъж.

Изобщо бе забравил за съществуването на Лили, което не бе особено похвално от негова страна.

— Решихме, че ще искате да научите незабавно — додаде Тинкър. Снижи глас и продължи да говори, като прикри уста с длан. — Баща ви, милорд, никога не забравяше да информира всички дами за своето местонахождение.

Роухън завъртя очи.

— Благодаря, че ме информирахте. Пулвър, след като си тук, ще ти намеря работа. Не, почакай… оставаш да почиваш в леглото до обяд. После може да се усамотиш със сметките за чифлиците на имението. Възможно е по-късно да се присъединя към теб, ако пожелая да се самобичувам. Но, честно казано, подобно решение ми се струва доста невероятно.

И затвори вратата на спалнята под носовете им.

Обърна се и видя Сузана, седнала в леглото, придърпала завивките до врата си, тъй като бе съвсем гола. Мариан седеше в скута й и пееше някаква песен, която подозрително приличаше на петостишията на Джейми.

Маунтвейл се приближи до леглото и се пъхна под одеялото.

— Е, мишленце, ще попееш ли сега и на мен?

— Трябва да поговоря с Джейми — рече с въздишка младата жена.

— Струва ми се, че познах песничката.