Катрин Каултър - Дивият барон

Младата жена се наведе към него, подпряла лакти върху масата.

— Мислила съм за това. Разбирам притесненията ти, но, не забравяй, че Джордж ми бе съпруг…

— Говорете по-тихо, миледи.

— Прав си. Съжалявам.

— Изключително важно е да забравиш за това. Предупреждавам те, че онова, което се знае от господаря и господарката, обикновено е известно и на прислугата. Трябва да бъдем много предпазливи. Ушите на Фиц достигат до конюшнята и дори по-далеч, до източното пасбище.

— Разбирам. Ще внимавам. Та, да се върна към мисълта си, размишлявах много по този въпрос. Трябва да имаш някакви приятели в Оксфорд, някое семейство, у което бихме могли да погостуваме за една седмица. Така с Мариан ще бъдем защитени, нали? Няма ли да бъде по-безопасно, отколкото ако отседнем в някоя страноприемница?

— Значи все пак не си прекарала цялата нощ да кроиш планове как да ме тормозиш, така ли? По дяволите, не отстъпвай с такъв уплашен вид. Добре, ще помисля по този въпрос. Колкото до гостуването, вече съм решил този въпрос. Имам стар приятел, чийто провинциален дом е край Оксфорд. Той се казва Филип Мърсъро, виконт Деренкорт. Ходихме заедно на училище. Най-вероятно е в Лондон. Писах му миналата седмица, за да го уведомя за предстоящото ни пътуване до Оксфорд. Нямам представа дали го е получил и дали в момента се намира в провинциалната си къща, Динуити Манър. Тръгваме за Оксфорд утре, ако това те устройва.

— Оу!

Роухън се засмя. Котето току-що се бе покатерило по полата на Сузана, като по пътя си очевидно бе забило нокти тук-там по крака й.

Младата жена се засмя, грабна животинчето и го залюля леко, като в същото време го обсипваше с леки целувки.

Точно такива, каквито искаше да получи и баронът.

— Роухън!

Това бе Мариан, в изключително добро настроение, в ръцете на Лоти. Момиченцето скочи веднага на земята и се втурна към него. Протегна слабите си ръчички; той я взе и я сложи да седне върху бедрото му.

— Гладно ли си, мишленце? Виждам, храната изобщо не те интересува. Това мъниче тук се казва Шиши и ти трябва да бъдеш много мила с него. То е съвсем малко, а не голямо момиче като теб.

Само след минути детето вече тичаше след котето из цялата трапезария, като викаше и се смееше; животното очевидно също се забавляваше добре.

— Ще кажа на Ози, че котето днес е взело първия си урок — обяви баронът. — Урок по оцеляване. Никога не е прекалено рано да бъде научен. Само ги погледни. Виж го как тича. Надявам се, че все пак от него ще излезе шампион, Сузана.

Младата жена не можеше да отдели погледа си от него. Този човек — новият й съпруг — да е развратник? Женкар? Сладострастник? И да се смее и забавлява толкова при гледката на едно тичащо момиченце и коте? И да знае толкова много неща за шибоите?

— Знаеш ли — рече бавно, без да го погледне тя, — че шибоите могат да се използват за ароматизиране на сладка и сосове?

— Разбира се. Те са прекрасна подправка, тъй като наподобяват мириса на карамфила. — Внезапно млъкна, забелязал изражението й. — Кажи ми за какво мислиш, Сузана.

— Мислех, че сте истинска загадка, милорд. Мислех, че много от частите на тази мозайка като че ли нямат нищо общо помежду си, сякаш мозайката, която вижда светът, не е мозайката, която си всъщност.

Баронът се засмя.

— Това означава ли, че отсега нататък няма да започваш всеки свой коментар с „човек с твоята репутация“ ?

— Репутация — повтори замислено тя и се намръщи. — Онези три стари вещици ме мислеха за развратница, преди да се появиш ти и да ме спасиш по странния си начин. Но това можеше като нищо да се превърне в моя репутация. Въпреки, че не съм развратница. Всичко това е много любопитно, не мислиш ли?

Маунтвейл я погледна; желаеше я отчаяно. Тъй като не му идваше наум какво да каже, само кимна.

Съпругата му не беше девственица и този факт, колкото и странно да беше, усложняваше нещата. Никога досега не се бе сблъсквал с подобен проблем. Трябваше да помисли сериозно по този въпрос, да планира и да изготви своя стратегия.

Изпрати още едно писмо до Филип Мърсъро, този път до Динуити Манър, за да го информира отново за очакващото го удоволствие, ако случайно се намира по това време в провинциалната си къща. След което потъна в мрачни размисли. Това го отегчи бързо. Взе Мариан от Лоти и я изведе на разходка с Гъливер. Момиченцето викаше от удоволствие, а верният кон й пръхтеше през рамото си. Едва бяха излезли на пътя, когато насреща им се зададе лейди Донтри, седнала удобно в каретата си, с високо боне на главата, декорирано с боядисани в пурпурен цвят щраусови пера. Беше наистина трудно да не се загледаш в тези пера.