Катрин Каултър - Дивият барон

Роухън се усмихна и я поздрави.

— Господин барон — кимна в отговор тя. — Това ли е момиченцето?

— Това е моето момиченце, Мариан. Мишленце, кажи „Добър ден“ на лейди Донтри.

— Добър ден. Може ли да си взема едно от тези пурпурни пера?

За учудване на лорд Маунтвейл дамата издърпа едно от перата на бонето си и го подаде на детето, с което очевидно му достави неописуемо блаженство.

— Благодаря ви, мадам — рече Роухън. — Много мило от ваша страна. Нали е много сладка?

— Да, прекрасна е, същинско ваше копие, господин барон. Не направихте добре, че не доведохте толкова дълго момиченцето и майка му в Маунтвейл Хаус, но сега вече са тук и мисля, че това е най-важното. Вие изпълнихте задълженията си. Шарлот сигурно е смаяна от всичко това, нали?

Мариан размахваше перото над главата на Гъливер. Той пръхтеше и клатеше нагоре-надолу глава, като опитваше да измъкне перото от ръцете й.

— Достатъчно, мишленце — обади се младият мъж. — Гъливер може да ни събори в някоя канавка.

И, без да се замисли, целуна детето по слепоочието.

— Баща ви ви целуваше точно по същия начин, когато бяхте мъничък, господин барон — обади се лейди Донтри. — Та, какво казахте за бедната Шарлот?

— Майка ми обожава и Сузана, и Мариан, мадам. Прие добре ранния ми брак.

— Роухън!

Момиченцето размаха перото в лицето му.

— Виждам, че започва да се отегчава. По-добре да тръгваме, преди да е направила някоя беля. За мене беше удоволствие да ви видя, мадам.

— Тя не ви нарича „татко“. Но в това няма нищо чудно, като се има предвид, че не ви е виждала чак толкова често. Вярвам, че скоро ще поправите този пропуск. Кажете на скъпата Шарлот, че скоро ще я навестя.

И лейди Донтри сръга кочияша в гърба с бастуна си. Човекът подскочи, миг след това същото направи и конят.

Маунтвейл прегърна Мариан, която не бе разбрала нищо от това. Тя продължаваше да се клатушка напред-назад върху бедрото му. Гъливер пръхтеше.

Младият мъж реши, че е време да се връщат вкъщи. Когато наближиха конюшнята, чу Джейми да пее с цяло гърло с широкия си западняшки акцент.

Мариан избухна в смях и се обърна към Роухън.

— Какво значи „пробвала“?

Той я целуна по носа.

— Значи, че опитала да изпие лимонадата си със сламка. Ела да намерим майка ти. Джейми, всичко наред ли е при теб?

В този момент се сети, че бе забравил да го уведоми за новото си семейно положение. Преди обаче да успее да каже нещо, конярят кимна и рече:

— Напълно разбирам, милорд. Трябва да мълча. Ни съ притиснявайти, чи ши съ изпусна да кажа нещо.

— Благодаря ти. Няма да се притеснявам. Извини ме, че не те запознах по-рано с положението.

— Няма за к’во да съ притеснявате нито вий, нито аз. А сега, Мариан, ела при Джейми.

— Как така успяваш да съчиняваш петостишията си на най-правилен английски и със следващото отваряне на устата да обезобразяваш красивия език?

— Талант, милорд, чист талант.

Колкото повече напредваше времето, толкова по-мълчалива ставаше Сузана. Когато часовникът удари десет пъти, тя вече стоеше като онемяла, втренчена в обувките си.

— Какво става с теб? — попита Шарлот и се наведе да постави длан върху челото й.

Младата жена отправи към свекърва си най-трогателния поглед, който бе виждал Роухън.

— О, нищо, Шарлот, просто съм уморена.

— Така е — прозя се зад ръката си баронът. — Аз също съм уморен.

Лейди Маунтвейл отправи ослепителната си усмивка към тях.

— Тогава трябва да си лягате. Ах, брачно блаженство. — Въздъхна. — Много ми липсва баща ти, прескъпи мой. Той непрекъснато подобряваше уменията си, колкото и невероятно да звучи това, Сузана. Да, наистина бе много търсен. Дори от собствената си съпруга. — Въздъхна отново, а след това се усмихна — красиво, едновременно с радост и горчивина. — С баща ти обичахме страшно много да си легнем в двете съседни стаи. Просто отваряхме вратата между тях и след това разтваряхме обятия. Много, много ми липсва. Ти, Сузана, си голяма късметлийка, тъй като бащата на Роухън му осигури неповторимо обучение в правенето на любов. Като заговорихме за това, видях Мари Клер, когато бях в Лондон, прескъпи мой. Тя ти изпраща цялата си любов, естествено.

— Коя е Мари Клер? — попита младата жена.

— Тя е чаровницата, която беше първата учителка на скъпия Роухън. На колко години беше тогава, прескъпи мой… на четиринайсет? Баща ти мислеше, че е крайно време. Аз обаче обсъдих този въпрос с Мари Клер и двете решихме единодушно, че това е била точно подходящата възраст.