— Аз бях още по-млада от него, мадам — отвърна Сузана, вдигнала гордо брадичка. — Но аз ви питам, — продължи тя, широко усмихната, — кой би отказал на Роухън? С неговата чаровна, порочна усмивка? За мен е, и винаги е било, голямо удоволствие да бъда негова съпруга.
Лейди Дръмонд Бъръл, друга видна особа сред висшето общество, каза:
— Шарлот със сигурност не би позволила да бъде превърната в баба. Прекалено е красива, прекалено съвършена… а, тя е толкова много неща. Но баба? Трудно е да се приеме. Тя несъмнено не може да го приеме благосклонно.
— Може би за всяка дама е трудно да приеме новото поколение. Това означава, че всички остаряваме, една определено неприятна мисъл. Всъщност, мадам, Мариан я нарича „Шарлот“. Това изглежда устройва и двете.
И младата жена се усмихна на лейди Бъръл — изключително грозна дама с език на пепелянка и топлота на гущер, която поради неизвестни никому причини бе станала една от водещите особи сред лондонското висше общество.
— Историята ви е толкова романтична — обади се лейди Джързи, впила жадно очи в лицето на Сузана. — Нашият скъп барон яздеше в галоп, за да отиде да ви навести, когато не навестяваше някоя от своите приятелки в Лондон.
— Предполагам, че скъпият барон ще бърза чак толкова само още месец-два — обади се, присвила устни, лейди Бъръл. — Този брак е изтраял близо пет години. Посещенията му със сигурност не са били особено редовни, особено пък след раждането на детето. Джентълмените не си падат по бременни дами и невръстни деца.
Роухън, благословен да е, изглежда винаги усещаше кога съпругата му бе на края на силите си в неравната борба със светските змеици. Сега той застана до нея и заяви невъзмутимо, с обичайния си чар:
— Когато става въпрос за Сузана, винаги съм бързал. Странно, но конят ми Гъливер я обича не по-малко от мен самия. Дори да заспивах на седлото, той продължаваше да препуска с пяна на уста към нея. — Обърна неподражаемата си усмивка към лейди Бъръл. — Всъщност, когато видите дъщеря ми, няма да искате нищо така силно, както да почувствате мокрите й пръстчета — тя си смуче пръстчетата, нали разбирате — на бузата си. Много е миличка.
Дори мисис Бъръл се усмихна, събитие, което както обясни по-късно Роухън на съпругата си, трябвало да бъде записано, за да се знае и от идните поколения, тъй като иначе никой нямало да повярва.
На другата сутрин Тоби влезе в трапезарията с Шиши, състезателното коте на Сузана.
— Готвачката му даваше парченца печено свинско — обясни той. — Обясних й, че Шиши е състезателна котка и трябва да бъде слаба, здрава и жилава, но тя само се засмя и рече, че животинчето щяло да тича, само ако усетело храната като награда.
— Идеята не е лоша — заяви Роухън и взе котето, което вече не беше коте. Вдигна го и го погледна право в очите. — Вярно ли е? Само заради храната ли ще бягаш?
Животинчето го удари с лапичка по носа.
— Шиши би трябвало вече да се тренира, Сузана — подхвана Тоби. — Би трябвало да се обучава при братя Харкър. Те и двамата мислят, че има заложби на първокласен състезател.
— Какво ще кажеш, Роухън?
— Аз с удоволствие бих се върнал в Маунтвейл хаус. В Лондон сме вече цели две седмици. Започва да става уморително. Можем да се върнем в провинцията за месец-два, да осигурим всички необходими състезателни уроци на Шиши, да посетим някое и друго надбягване, може би дори да поплуваме с кораб, да си направим няколко пикника.
— Ами аз, Роухън? Вчера получих писмо от мистър Бийм. Пише, че трябва да продължа обучението си, ако искам да отида по-скоро в Итън.
— Струва ми се, че решението е взето. В петък тръгваме.
Бъдещият котешки шампион измяука гръмогласно и заби нокти в бричовете на лорд Маунтвейл.
* * *
Баронът най-после заминаваше без съпругата си. Пулвър си отдъхна, че нещата се връщат към нормалното, но в същото време почувства разочарование. Голямо разочарование.
Баронът вече бе женен човек. Имаше дете. Шуреят му беше прекрасно момче. Баронът не би трябвало да посещава някоя от многобройните си любовници. Но той бе тръгнал, след като бе вечерял в компанията на своята съпруга и на Тоби и бе поиграл половин час с дъщеря си.
Секретарят влезе в кабинета на своя господар и измъкна някакви сметки, но цифрите танцуваха пред очите му. Беше разсеян. Чудеше се какво ли прави бедната баронеса, какво ли си мислеше. В крайна сметка му стана съвсем непоносимо.
Излезе от стаята и се насочи към салона с намерението да утеши горката съпруга. Изведнъж дочу тих смях. Обърна се и видя младата си господарка да слиза по стълбите, наметната с пелерина, очевидно готова на свой ред да излезе.
Читать дальше