Катрин Каултър - Дивият барон

— Не мисля, че приказчицата, която току-що съчини за дъщеря си, има нещо общо с истината — обади се Шарлот.

— Не, майко — отвърна младият мъж. — Съжалявам, но трябва да ти кажа — Тиболт е мъртъв. Това бе злополука. Опита да ме спаси, но сам падна от една скала. Нямаше никакво съкровище. Всичко е било само една легенда, един мит, както ти харесва. Нямаше нищо, освен предателство. Но никога не забравяй, майко, че Тиболт умря така, както бе живял. И бих предпочел с Тоби да не говорите повече по този въпрос.

Сузана кимна безмълвно.

— Това не ми харесва — промълви Шарлот и изведнъж избухна в плач, разбрала, че нито прескъпият й син, нито снаха й смятат да кажат нещо повече. Знаеше, че има още, но резултатът бе смъртта на Тиболт. Той бе умрял, опитвайки да спаси брат си. Както бе казал Роухън, той бе умрял така, както и бе живял. Баронесата преглътна отново и рече: — Олекна ми, че Тиболт не се оказа подобен на Джордж. Това, струва ми се, щеше да разбие сърцето ми.

След месец лорд и лейди Маунтвейл тръгнаха към Лондон, като взеха и дъщеричката си. Горе-долу толкова време бе нужно на Мариан, за да се научи да нарича Роухън „татко“.

През един топъл, слънчев ден, украсен с дъга след падналия лек дъждец, полковник Нимисис поиска ръката на Шарлот. Всички мислеха, че тя ще приеме, но сгрешиха. Вместо това тя замина за Венеция, като взе със себе си Огъстъс, лакея от Уелс, за да й бъде телохранител, а и някои други неща.

Прислугата в градската къща на семейство Маунтвейл в Лондон научи с огромна изненада за петгодишния брак на барона и плода на тази връзка, малката му дъщеричка.

Реакцията обаче бе нищожна сравнена с тази на обществото. Новината предизвика безконечни разговори, обсъждания, страховити предвиждания за бъдещето на този очевидно обречен брак, създаден по времето, когато баронът бил още почти юноша. Ами да, да си кажем истината, той бе все още див и невъздържан млад човек, но сега вече бе и много по-дискретен. Нали така? Докато преди пет години бе само див, невъздържан, вироглав и импулсивен.

Въпреки това лейди Сали Джързи, неоспорван лидер на висшето общество, изказа предположението, че баронът може би си бе поживял достатъчно. И може би точно това бе причината да изведе от заточение своята съпруга и дъщеря. Бе се превърнал в поправил се дон Жуан.

Никой не се съгласи с това; в него нямаше нищо весело, никакво обещание за нещо порочно. Но и никой не се възпротиви открито, поне не пред лейди Сали Джързи. На никой не му стискаше да го направи.

Всички зачакаха жадно да видят новата баронеса. Да видят колко време щеше да мине, преди съпругът й да я зареже отново в някое забутано местенце в Англия и да поднови буйните си похождения. Всичките му любовници — на брой сигурно цял легион — несъмнено страдаха по него.

Пулвър, секретарят с измъчената физиономия, заяви пред приятеля си Дейвид Плъми:

— Тук са вече четири дни. И не разбирам нищичко. Баронът не си е подал носа вечер, освен ако не трябва да придружи някъде своята съпруга. По нищо не личи, че възнамерява да поднови стария си начин на живот. През цялото време докато бяхме в Маунтвейл Хаус, той бе образец на съпруг. Това ме потиска безкрайно.

На което Дейвид Плъми бе отвърнал:

— Кураж, Пулвър! Очаквам да се върне към старите си привички всеки момент. Баронът обича жените, нали така? И е първородният син на своите родители, нали? Освен това е сатир и се нуждае от нескончаемо разнообразие. Мъж с такава репутация няма да ни кара да чакаме още дълго. Просто в провинцията не се е намерила нито една жена, която да пожелае.

Подобно предположение наистина не бе за вярване.

Секретарят изобщо не бе чак толкова сигурен, колкото своя приятел. Беше виждал неведнъж заедно барона и баронесата. Тя не бе и наполовина така красива както повечето жени, с които бе контактувал съпругът й. Е, не беше грозна, но не бе и ослепителна, като свекърва си например. В нея обаче имаше нещо много мило, нещо неуловимо, някаква съобразителност и начин на изразяване може би, които караха Роухън да се смее повече, отколкото го бяха чували да се смее когато и да било досега. Освен това двамата като че ли прекарваха през деня подозрително дълго време в спалнята на барона.

Това бе пълна загадка за всички.

Колкото до Мариан, тя си бе внушила, че не е безразлична към Пулвър. Това бе объркало окончателно бедния човечец и го караше да тича да се крие в кухнята.

— Та тя е още дете — обясняваше той на Тинкър, камериера на негово превъзходителство, — дете, но той я оставя да седи в скута му, да докосва лицето му с малките си пръстчета, които почти не вади от устата си. Тя пищи — пищи от смях и това като че ли му доставя радост. Понякога пък крещи от недоволство. Тогава баронът само я целува и й казва да млъкне, а тя изпълнява. Това е смайващо, Тинкър. А сега пък взе да се заглежда по мен. Не мога да го понеса, Тинкър. Не ми е в природата да търпя малки деца.