Барбара Картланд: Кармата на любовта

От хилаво малко момиченце тя се бе превърнала в необикновено красива млада жена. Помисли си също, че не прилича на никоя от тези, които беше срещал. Тъмните коси и магията на дълбоките очи й придаваха нещо от мистериозната красота, характерна за жените на Изтока.

— Знаеш ли, Ориса — каза замислено той, — лесно можеш да минеш за индийска принцеса.

— Не би могъл да ми направиш по-голям комплимент — засмя се щастливо тя. — В мислите си винаги съм била част от Индия. Никога не съм принадлежала на студа и душевната мизерия, сред които живях тук.

Помълча известно време, усмивката й помръкна и крайчетата на устните затрепериха. Каза, като с усилие сдържаше сълзите си:

— Никога не съм чувствала Англия като мой дом. Истинският ми дом бе при мама.

— Искаш да кажеш, че за теб истинският ти дом е Индия. Така ли?

— Когато отида в Индия ще знам, че съм се върнала у дома.

Чарлз се засмя доволно.

— Щом знам, че ти си щастлива в своята Индия, ще мога да замина с чиста съвест за Египет.

Ориса въздъхна тежко. Отново се замисли за опасностите, на които той щеше да бъде изложен в далечна Африка.

— Само да можеше да дойдеш с мен…

— Не вярвам, че ще мине дълго време, преди да се присъединя към полка си. В Египет вече са изпратени индийски войски, които всеки момент ще пристигнат в Порт Саид. Ще се присъединя към тях веднага след като стигна там.

В гласа му звучеше ентусиазъм, който показа на Ориса, че той се стреми към това, което ще му поднесе бъдещето. Чарлз бе привързан към полка си, обичаше своята служба и досега бе изпълнявал с успех всички поставяни му задачи.

Брат й бе шест години по-голям от нея и още от детските си години тя го обожаваше. Дори не ревнуваше от това, че майка им несъмнено обичаше повече него. От най-ранни години бе разбрала, че като първороден син и наследник на рода, между него и майка им имаше връзка, каквато никога не можеше да съществува между майка и дъщеря.

Все пак тя обожаваше своята красива и нежна майка. Когато почина от холера, Ориса преживя смъртта й като истинска трагедия. Но никога не забрави, че майка й се зарази, когато се грижеше за болното малко дете на една от местните им слугини.

Дори сега тя не можеше да понесе спомена за белия ковчег, който изнесоха от дома им в Делхи. Не можеше да приеме случилото се като действителност. За нея това бе някакъв кошмарен сън, от който всеки момент щеше да се събуди и да разбере, че не е истина.

Вместо това трябваше да преживее нова агония — сбогуване с всичко, което обичаше и бе неразделна част от нея, дълго пътуване до мрачната, студена и неприветлива Англия.

— Какво грозничко дете — бе чула тя някой да казва на жената, с която пътуваше на връщане от Индия. — Изглежда ми странно, като си спомня каква красавица бе майка му.

— Често грозните деца израстват и се превръщат в красиви млади жени — не се съгласи нейната придружителка.

Много пъти след това тези думи се връщаха в съзнанието й. Тя не можеше да се примири с непривлекателността си дори само защото красотата на Индия бе завладяла цялата й душа.

Не беше разбрала, че невзрачният й външен вид се дължи преди всичко на това, че след смъртта на майка си тя забрави какво значи да се усмихва. Винаги гледаше хората около себе си намръщена и сериозна.

Малко бяха нещата, които можеха да я накарат да се усмихне, особено след повторния брак на баща й. Но понеже бе млада, научи се да намира красотата, за която копнееше, в дребните и незначителни неща около себе си.

Така например огромните букети цветя, които виждаше да се продават в цветарските магазини, й напомняха за гирляндите в Индия и осветяваха с тънък лъч щастие мрака на нейното отчаяние.

Любуваше се на пролетното разпукване на пъпките на дърветата, които се превръщаха в нежни бели цветчета. Това я отвличаше от тъжните спомени и я караше да мисли колко чист и изящен е лотосът, преди да се разтворят листенцата му.

През лятото се заслушваше в песните на птиците и си представяше, че са шумните пъстри папагали, които пляскат с крила, къпейки ярките цветове на перата си в лъчите на палещото слънце.

— Какво ти става? — стресна я веднъж грубият глас на мащехата й, която я завари в такъв момент.

— Мъчно ми е за дома — отговори Ориса искрено. Не бе учудващо, че графинята не разбра какво иска да й каже.

— О, Чарлз, Чарлз! — каза развълнувано младото момиче. — Как мога да ти се отблагодаря? Знаех си, че няма да ме оставиш в беда.