Бренда Джойс - Играта

Надяваше се да е така. Обичаше я толкова много, че не знаеше дали би понесъл нейните чувства да не са също тъй дълбоки и силни. Но дори да не бяха, Лиъм бе готов да стори всичко, за да спечели сърцето й, точно както преди много, много време бе сторил всичко, за да спечели тялото й.

Нямаше да намери спокойствие, докато не се съберяха отново, докато не заживееха отново като мъж и жена. Завинаги.

— О’Нийл! — извика зад гърба му мъжки глас.

Лиъм го позна и се обърна, за да изчака Ормънд да се приближи. Беше застанал нащрек. Сега този мъж бе негов враг.

Ормънд спря пред него.

— При Катрин ли се връщаш?

— Да.

— Предполагам знаеш, че тя е с баща си. Срещнаха се в Бристъл и отплаваха за Ирландия миналата седмица.

Лиъм беше информиран за това от майка си, която му бе изпратила дълго обяснително писмо.

Ормънд се поколеба, сетне пъхна в ръцете му малък пакет.

— Дай й това. Струва ми се, че би искала да го има.

Лиъм се взря изпитателно в лицето на графа, но не успя да разгадае чувствата му, защото тъмните му очи бяха притворени, а изражението — безстрастно.

— Какво е това?

Устните на Ормънд трепнаха.

— В моментите, когато й е оставало малко спокойствие, майка ми е водила дневник, който ми беше предаден след смъртта й. Помислих си, че Катрин може би ще иска да го притежава.

Лиъм бе поразен.

Ормънд отмести поглед.

— Не ме разбирай погрешно — изръмжа той. — Фицджералд си остава най-заклетият ми враг и съм готов да го смажа така, както сторих при Афейн преди много години, ако се осмели да посегне на онова, което ми принадлежи, или на моята кралица! Това, че Катрин е наполовина моя сестра, няма никакво значение!

Лиъм му повярва, но не можа да не се усмихне.

— Нима думите ми ти се струват забавни?

— Хайде, Том, признай си — присмя му се незлобливо Лиъм. — Ти си се привързал към моята Катрин.

Ормънд стисна устни.

— Съвсем малко. Искам да ти кажа и още нещо. Ако не се ожениш за нея и не я направиш порядъчна съпруга, ще те намеря и вдън земя и ще те завлека до олтара, макар и със сила.

— Ние вече сме женени — тихо каза Лиъм.

Ормънд ококори очи.

— Ти вече си се оженил за сестра ми?

Лиъм се ухили.

— Да. Но по политически причини пазим това в тайна.

Ормънд изсумтя сърдито, но в очите му трепнаха весели искрици.

— Естествено. Аз също ще запазя тайната ви, О’Нийл. — После се усмихна. — Но не си мисли, че след като вече си мой зет, нещо се е променило. Решителността, с която браня интересите на кралицата, няма да се огъне нито пред теб, нито пред който и да било друг.

Лиъм наклони глава.

— Има мъже, на които достойнството приляга като ръкавица.

Ормънд се стресна.

— Това ласкателство ли беше?

Но преди Лиъм да успее да отговори — ако изобщо бе възнамерявал да го стори, — бебето започна да плаче.

Двамата мъже светкавично завъртяха глави към него. Дойката се извърна настрана, поднесе гръдта си към устата му и се зае да го кърми и едновременно с това да го успокоява. Лиъм и Ормънд вдигнаха очи и ги впериха един в друг.

— Твоят син — промълви Ормънд. Гласът му лекичко трепна. — Внукът на майка ми.

— Твоят племенник, Ормънд — спокойно каза Лиъм.

Червенина обагри бузите на другия мъж.

— Не си мисли, че ще ме размекнеш с тези роднински връзки!

Лиъм се засмя.

— И през ум не би ми минало — отвърна той и отдаде чест на ирландския лорд. — Милорд, сигурен съм, че Катрин ще се зарадва много на вашия подарък. Благодаря ви от нейно име.

Но Ормънд не го чу. Цялото му внимание бе погълнато от сучещото бебе.

Кайлморската гора

Джералд Фицджералд се придвижваше триумфално от замъка в Дъблин към земите на Дезмънд. Стотици ирландци — както благородници, така и от простолюдието — се тълпяха по пътя му с радостни възгласи и докато стигнат до гъстата гора, която се простираше на много мили навътре в Голтея и планините Балихура, Джералд и свитата му вече бяха заобградени от огромно множество ликуващи хора. Тогава Джералд, облечен в одежди на келтски вожд, се изправи на стремената и се приготви да произнесе реч. Тълпата замлъкна в нетърпеливо очакване.

Катрин яздеше зад Елинор с щастливо разтуптяно сърце и просълзени очи. Двете жени се погледнаха с обич и сплетоха ръце. Джералд вдигна ръце високо към небето.

— Народе мой! — извика той. Лицето му бе призрачнобледо. — Аз се върнах. Господарят на Дезмънд се върна.

Викове изпълниха долчинката и отекнаха надалеч.