Бренда Джойс - Играта

— Защо? Нима си престанал да я искаш?

Той не отговори.

Тонът й стана рязък.

— Връщам ти твоя син, както обещах. Нали не си се оженил за нея в очакване на това събитие?

— Тя е омъжена за Джон Хок, не помниш ли? — Лиъм беше нащрек и не каза нищо повече. Нямаше намерение да съобщава на Елизабет, че той и Катрин са се оженили още много отдавна на остров Иърик. Поне не сега.

Но кралицата изглеждаше развеселена.

— Глупости. Джон Хок се разведе още преди месеци. Всъщност, скоро ще се жени за лейди Джулиет Стратклайд.

Лиъм я погледна изумен. Изведнъж бе обзет от неописуемо въодушевление.

— Ще се ожениш ли за нея? — попита Елизабет.

— Да.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Тази жена се опита да ме убие. Тя е престъпница и заслужава да бъде обесена. Тя е уличница!

Гласът на Лиъм притихна.

— Не можеш ли да й простиш, Бес? Знаеш много добре, че тя беше обезумяла от мъка заради загубата на детето си. Не можеш ли да й простиш, да я помилваш… заради мен?

— Ти ще се ожениш за нея, независимо дали ще й простя или не, нали? — предизвикателно попита Елизабет.

Колко е ревнива и дребнава, помисли си Лиъм, съзнавайки, че е дошло време да направи предпоследния си ход.

— Ти вече изпрати Фицджералд обратно в Ирландия. Но как си представяш, че той би могъл да удържа положението в юга без съюзници? Нима не ти доказах лоялността си, Бес? Помисли за изгодите от един съюз между мен и Фицджералд. Прецени трезво. Аз не обичам войните. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да го държа настрана от всякакви интриги.

Тя го гледаше печално.

— Колко си умен. Разбира се, че бих предпочела Фицджералд да се съюзи с теб, вместо с някой фанатичен католик като Бари или Макдонъл.

Тогава Лиъм извади последния си, решителен коз.

— Когато Катрин стане моя жена, няма да има повече причини да се страхуваш от нея, Бес. Уверявам те.

Елизабет трепна.

— Не говоря за уменията й да си служи с хладно оръжие — тихо добави той.

Кралицата мълчеше, но тежкото дишане издаваше огромната й вътрешна борба.

— Аз пазя онова, което е мое — каза Лиъм все така тихо. — И никой друг не би се осмелил дори да си помисли да престъпи границите на територията, която принадлежи на Лиъм О’Нийл. Даже граф Лестър.

Елизабет пребледня.

— Той все още я желае — извика тя. — Изпаднал е в ярост, когато е узнал за изчезването й. Моите шпиони ми го казаха!

Лиъм неволно изпита болезнена тъга за тази жена, която шпионираше собствения си любовник. Но веднага отпъди сантименталността си.

— Ще убия Лестър, дори ако само му хрумне да я съблазнява — спокойно каза той.

Сега вече Елизабет бе почервеняла.

— Вземи я тогава! Ожени се за нея! А аз ще се моля да я заплодиш поне с дузина деца, дяволите да те вземат!

Но Лиъм не беше свършил.

— Помилването, Бес. Ще я помилваш ли?

Към гнева в изражението й се прибави твърдоглаво упорство.

— Нима вече не ти дадох достатъчно? Връщам ти сина, одобрих брака ти!

— Преди много време ти ми каза, че мога да те помоля за каквото и да е. Обеща да ме възнаградиш за вярната ми служба. Аз наистина ти служих вярно и сега те моля, Бес. Искам да помилваш Катрин.

Лицето на Елизабет бе станало моравочервено.

— Много добре! Ще я помилвам! Но едно трябва да ти е ясно: ако тази жена се появи пред очите ми, ще накарам незабавно да я хвърлят в затвора! Чуваш ли ме, Лиъм? Дръж я далеч от двореца ми!

— Да — усмихнато отговори Лиъм.

Беше спечелил. Наградата беше негова. Катрин беше негова.

Лиъм получи от кралицата официално опрощение и на собствените си престъпления, както и специална похвата за заслугите си при залавянето на Фицморис. Тя бе намекнала, че в бъдеще го очаква още по-голяма награда, ако успее да овладее и да стабилизира положението в южна Ирландия. Лиъм беше зашеметен. На практика Елизабет му бе обещала, че един ден ще го направи благородник със собствена земя и титла. Така щеше да има какво да остави в наследство на своя син.

Той бързаше към „Морски кинжал“, който бе хвърлил котва в Темза, недалеч от Ричмънд. До него подтичваше хубавичка млада жена. В ръцете й се беше сгушил неговият син.

Лиъм не можеше да откъсне очи от малкото русокосо бебе. Колко сини бяха очите му! Сини, живи и умни. Какъв прекрасен син му бе родила Катрин! Сега Лиъм щеше да й върне нейното дете, както й бе обещал.

При последната им среща тя беше полузаспала и едва ли съзнаваше какво говори. Но му бе казала, че го обича, че вярва в него. Може би тогава това беше истина, може би бе говорила не с разума, а със сърцето си?