Бренда Джойс - Играта

— Никой повече няма да може да ви отнеме Дезмънд — обеща Джералд, но гласът му беше удавен в рева на тълпата. Когато този рев най-сетне утихна, той извика отново: — Никога повече англичаните няма да посмеят да ви пропъждат от родните ви домове и да ви карат да се криете из горите и тресавищата, през планини и реки! Граф Дезмънд умее да защитава онова, което му принадлежи! За Дезмънд, ура!

Катрин изтръпна и пусна ръцете на Елинор. Не можеше да повярва, че баща й се осмелява да говори толкова дръзко против Короната, че подхваща отново песента отпреди осем години, която го бе пратила в изгнание. Елинор също бе пребледняла, слисана не по-малко от Катрин.

Но и лордовете, и разбойниците, и селяните, и слугите избухнаха в диви, ентусиазирани викове и размахаха копия и кинжали, знамена и вимпели.

— Никога повече! — изрева Джералд. — Тук няма принцове, няма кралица, няма бог; тук няма друг господар освен графа на Дезмънд!

Цялата околност се огласи от неистова врява. Джералд, изправен на стремената, обходи множеството с трескаво пламтящ поглед и най-после се усмихна ликуващо.

Катрин стоеше до прозореца на старата си спалня и се взираше отвъд пенливите води на реката, която течеше под замъка Аскийтън, кацнал върху един малък остров. На отсрещния бряг се извисяваше камбанарията на абатството, в което бе погребана майка й. Наоколо се простираха тучни зелени ливади, а зад тях започваха гъсти гори от бряст, дъб и бор. Катрин познаваше тази гледка толкова добре, колкото познаваше собственото си отражение в огледалото. Колко хубаво бе най-после да си е у дома.

Но не беше достатъчно. Аскийтън никога повече нямаше да й бъде достатъчен, вече не.

Лиъм. Колко го обичаше. Колко й липсваше. Колко й липсваха той и техния син. Къде бе Лиъм сега? Нали й беше обещал да се върне при нея, заедно с детето?

Бе предал Фицморис в ръцете на кралицата. Баща й бе отново в Дезмънд. Какво още го задържаше? Защо не идваше?

А и нима бе възможно тогава — преди цели две години — да я е отвлякъл нарочно? Да я е познавал, когато тя не бе имала и най-малка представа за неговото съществуване?

— Катрин!

Тя се стресна и се извърна към баща си, който беше влязъл в стаята без да почука. Но приветливата й усмивка се стопи мигновено, когато забеляза мрачното му изражение — нещо доста нетипично за Джералд напоследък, откакто се бяха върнали в Ирландия.

— Татко! Какво се е случило?

— Имаш посетител — каза той.

Лиъм. Катрин нададе вик и притисна ръце към гърдите си.

— Граф Лестър — уточни Джералд.

Тя се вцепени. Изведнъж проумя всичко. Лестър я бе последвал чак в южна Ирландия, чак в Аскийтън, за да получи това, което Катрин му дължеше. Господи! Неспособна да помръдне, тя усети как я обзема смъртен ужас.

Погледът на Джералд беше суров.

— Лестър е един от най-могъщите хора в Англия. Недей да го гневиш, Катрин. Не му се противопоставяй.

— Татко… — запротестира тя отмаляло.

— Не! — сряза я той. — Недей да ме разочароваш точно сега. Направи това, което трябва да направиш. — С тези думи Джералд й обърна гръб и излезе от стаята.

Катрин се втренчи със свито сърце в затворената врата. Направи това, което трябва да направиш.

Лестър я очакваше в салона на долния етаж. Сам. При появата й той се изправи и обходи с тъмния си поглед цялото й тяло. Устните му бяха стиснати в решителна, сериозна до смърт черта.

Сърцето на Катрин туптеше толкова силно, че ушите й бучаха. Усети слабост. Отмалялост. Спря се, преди да е стигнала твърде близо до него, като не преставаше да се пита с растяща паника дали той не възнамерява да вземе онова, което му се полагаше начаса… тук, в салона.

— Да не би да смяташе да не изпълниш задължението си към мен? — попита Лестър.

Загубила дар-слово, тя само навлажни устните си.

— Да се разходим в градината — рязко каза той и я хвана под ръка, стискайки я толкова силно, че Катрин изпита болка.

Градината. Смяташе да го направи в градината. Тя се остави Лестър да я повлече със себе си през двора към една от градините на замъка, неспособна нито да проговори, нито да се възпротиви. Все пак до момента, когато най-сетне спряха под едно цъфнало ябълково дърво, Катрин бе успяла да преодолее до известна степен страха и вцепенението си. Лестър я пусна. Тя го погледна предпазливо.

— Ти избяга от мен — каза той. Очите му се спуснаха бавно по лицето й и се спряха върху устните й.

— Да.

— Значи си възнамерявала да ме измамиш? — Въпреки мекия му тон, в погледа му пламна гняв.