Бренда Джойс - Играта

Катрин изправи глава.

— Аз съм ваша длъжница. И ако настоявате, ще получите това, което ви дължа. Но…

— Настоявам.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Моля те, Робин, не прави това. — Никога не се беше обръщала към него по този начин.

Лестър тръсна глава упорито.

— Много отдавна те желая, Катрин. Трябва да си луда, за да си помислиш, че можеш да ме убедиш да се откажа от теб. Тази нощ можеш да дойдеш при мен доброволно. В противен случай аз ще дойда при теб и ще си получа дължимото, дори ако смяташ да се съпротивляваш.

Катрин потрепери и затвори очи.

— Няма да има нужда да ме изнасилваш. — Тя вдигна отново клепачи и впери поглед в него. — Но аз обичам Лиъм.

Челюстта му се стегна.

— Все ми е едно — процеди през зъби той и се отдалечи.

Катрин го проследи с поглед, повтаряйки си, че ще преживее някак си това изпитание, че после ще успее да забрави тази нощ. Но не можеше да спре да мисли за Лиъм и да се моли да се случи чудо.

Следобедът сякаш продължаваше безкрайно. Катрин отново стоеше до прозореца на спалнята си и се взираше с невиждащ поглед в реката и в околността. Лестър седеше долу в салона с баща й и до ушите й често достигаше смехът на двамата мъже. Катрин долавяше и части от разговора им, по които разбираше, че скоро Джералд ще бъде напълно пиян. Но за нещастие Робин Дъдли изглежда бе решен да остане трезвен.

Ясното синьо небе постепенно започваше да губи цвета си. Слънцето бавно се спускаше към хоризонта.

От долния етаж отново долетя гръмкият смях на мъжете, придружен от писъка на една от прислужниците.

Катрин заби нокти в каменния перваз на прозореца. Небето бе порозовяло, а слънцето висеше като огромно огнено кълбо над гъстата гора.

Не можеше да го направи. Но се налагаше, защото в противен случай той щеше да я изнасили. Отново я облада паника. Може би трябваше да сипе отрова в чашата му?

Небето вече имаше виолетов цвят и в ъгъла му се бе появил бледият сърп на луната.

Тогава Катрин видя кораба — черен и издължен силует с гордо опънати сребристи платна, който се носеше по реката право към нея.

От гърдите й се изтръгна вик.

„Морски кинжал“. Лиъм. Лиъм си беше дошъл.

Но в същия миг тя си спомни кой седеше долу с баща й и радостното й вълнение се изпари, заменено от истински ужас. Катрин се завъртя рязко, изскочи тичешком от стаята си и хукна надолу по тесните, хлъзгави каменни стъпала.

Беше стигнала средата на салона, когато я спря гласът на баща й.

— Кой идва? — попита той. Беше се изправил и леко се олюляваше. Произнасяше думите някак завадено.

Катрин срещна погледа на Лестър.

— Лиъм — прошепна тя.

Лицето на Лестър се изопна и той също се изправи. Бавно.

В този миг Лиъм влезе в салона.

Катрин извика, обзета от дива радост. Облечен единствено в разгърдената си туника, в стегнати панталони и високи ботуши, той бе най-великолепната гледка, която бе виждала някога. Тя се боеше от това, което щеше да се случи, но наред със страха в гърдите й се прокрадна тръпнеща възбуда и я остави без дъх.

Лиъм като че ли не забелязваше останалите присъстващи. Погледът му бе устремен единствено в нея.

— Катрин!

С ликуващ вик тя се хвърли в обятията му.

Лиъм я прегърна и я залюля в силните си ръце. Изведнъж обаче той замръзна на място и Катрин разбра, че едва сега е съзрял изправения зад гърба й Лестър.

Очите й срещнаха обезумелия му поглед.

— Нищо не се е случило — припряно прошепна тя.

— Какво иска той? — Тонът на Лиъм беше много, много опасен.

— Аз… аз му обещах да се възползва от тялото ми, в замяна на което той се съгласи да убеди кралицата да те освободи. — Катрин се притисна към гърдите му и усети как те треперят от гняв — гняв, който я изпълни с ужас. — Лиъм, обичам те толкова силно, че бих сторила всичко, за да спася живота ти.

За миг погледът му се смекчи.

— Катрин. Колко ми липсваше. — Прегърна я още по-силно, но после очите му отново потъмняха. — Ти няма да изпълниш своята част от сделката. — Той я отмести настрана и се извърна към Лестър.

Катрин стоеше като вкаменена.

Лиъм се усмихна студено.

— Чу ли ме, Дъдли? Не ми пука какъв договор си сключил с моята съпруга. Считай го за развален.

Лестър ококори очи.

— И кога стана това?

— Отдавна — отвърна тихо, но заплашително Лиъм.

Погледът на Дъдли се плъзна към Катрин и тя кимна.

Но Лиъм не беше приключил.

— Докосвал ли си я?

Лестър разбра, че го предизвикват и се изпъчи. Ръката му улови инкрустираната дръжка на шпагата. Той не отговори, нито пък свали очи от Лиъм.