Бренда Джойс - Обещанието на розата

Обаче въобще не си представяше как ще реагира той, след като научеше за бременността й. Въпреки че беше имала основание да крие досега тази новина от него, той едва ли щеше да погледне на това по този начин. Непрекъснато съжаляваше за тази си измама. Мигът, който трябваше да бъде изпълнен с радост и веселие, беше пропит със страх и ужас.

Мери дръпна пелерината си и се загърна още по-плътно. Принцът вървеше до нея. Двамата застанаха пред предната врата. Вече беше късно. Здрачът се спускаше бързо и беше твърде вероятно Стивън да си е вкъщи. Големият отряд, с който пътуваше Хенри, вдигна доста шум при спирането си, така че вътре сигурно бяха разбрали за пристигането им. Граф Нортъмбърланд застана на вратата и ги загледа как се приближават. Усмихна се сърдечно на Хенри.

След това погледът му се плъзна към нея. Очите му вече не се усмихваха, а гледаха изпитателно. Въпреки че Мери се надяваше, че добре е скрила лицето си и още дълго никой няма да разбере коя е, тя подозираше, че дребният й ръст ще я издаде.

— Кого ни водиш, Хенри? — попита Ролф.

— Изненада — изрече с кикот Хенри.

Мери влезе след двамата мъже. Сърцето й падна в петите. Прииска й се да изчезне. Точно срещу тях, обърнал гръб към камината, стоеше Стивън де Уорън.

— Изненада ли? — попита скептично Ролф.

Хенри само се засмя.

Стивън се втренчи в нея. Мери се сви от ужас, защото очите му се взираха невярващо в нея. Яростта беше разкривила чертите му. Той я беше разпознал мигновено.

— Довел си я тук? — Недоверчиво попита Стивън, без да откъсва тежкия си поглед от Мери.

Тя отметна назад качулката си. Сърцето й се изпълни с отчаяние.

— Това беше моя идея, Стивън.

Стивън или не й обръщаше внимание, или не я слушаше. Пак се обърна към принца.

— Довел си я тук, като знаеш какви чувства имам към нея?

— Тя много иска да ти каже нещо — подхвърли сухо Хенри.

Стивън пристъпи напред и се надвеси заплашително над главата й. Гневът изопна чертите на лицето му.

— Оставих те съвсем основателно в Тетли, мадам. Сигурно не си забравила защо? — Беше повишил гласа си, който вече гърмеше силно в залата.

Мери се удържа някак да не избяга.

— Стига толкова, Стивън — каза тя. Примигна, за да възпре сълзите си. — Може ли да поговорим насаме?

— Нямам какво да ти казвам — изрече студено Стивън. — Веднага се връщаш в Тетли. Още сега.

— Не — прошепна отчаяно Мери.

— Стивън, чуй какво ще ти каже — изрече спокойно Хенри. В гласа му се долови заповедна нотка.

Стивън се обърна към приятеля си. Ядоса се и на него, но успя да се овладее. След това сграбчи рязко ръката на Мери. Не се и опитваше да се държи учтиво и ръката я заболя. Мери извика. Стивън едва не я повлече по стълбите.

— Внимавай с нея, Стивън — изрече рязко Хенри. Стивън не спря, но отслаби хватката си. Все пак не я пусна, а я накара да изкачи стремително късите стълби. После я вкара в първата стая, която му попадна, като затръшна силно вратата зад гърбовете им.

Мери отскочи неспокойно.

— Сълзите ти не ме трогват — каза Стивън.

Мери си избърса очите.

— Никога ли няма да ми простиш?

— Никога.

Мери зарида. Свали си пелерината.

— Проклет да си — прошепна тя.

— Надебеляваш — изрече грубо Стивън.

Мери примижа срещу него и изпъна дрехата си по тялото. Извърна се настрани, в случай че той още храни някакви съмнения. Стивън се вторачи в нея.

— Не питай. Ако посмееш да попиташ, ще те убия. Бебето е твое. Не съм спала с друг и никога няма да го направя — извика Мери.

Стивън не помръдна и не проговори. Не изглеждаше в състояние да го направи. Гледаше смаяно изпъкналото й тяло.

Накрая Мери отпусна ръце и отиде до леглото. Седна уморено на него.

— Мисля, че ще се роди през юли.

Стивън се съвзе, обаче гласът му беше удивително дрезгав, когато проговори.

— Това означава, че си заченала скоро, след като се срещнахме. Още преди да се оженим. И ти си знаела през цялото време.

Тя го погледна право в очите. Реши да не му разрешава да я тормози повече.

— Разбрах веднага или поне толкова бързо, колкото е възможно за жена, на която месечните цикли не са много точни. Исках да ти кажа преди войната. Запазих вестта за по-добро време — сълзите замъглиха очите й. — Исках да ти съобщя тази вест като любовен дар, докато сме в леглото. Аз, глупачката!

— Не ми каза и в Дънфърмлайн — каза Стивън, който беше пребледнял. И двамата си спомниха как я бе ударил и повалил на земята от ярост.

— Знаех, че ще се радваш, ако намериш и друга причина, за да ме обиждаш и да ме обвиняваш в невярност. Не ти казах. Ти ми заяви съвсем ясно, че ще ме пратиш в изгнание, за да получиш дете. Това беше неприемливо.