Бренда Джойс - Обещанието на розата

— И кажи ми, моля, кога беше решила да ми кажеш? — Гласът му почна да звучи заплашително.

— Когато ме посетиш в Тетли, както ми обеща — Мери го погледна. Очите й се бяха разтворили широко и я боляха. — Но ти така и не дойде.

Стивън пак се втренчи в нея.

Мери стисна юмруци. Дълго спотаяваният гняв изскочи навън.

— Добре ли се забавляваше тук, в двора, милорд? Да не би да не дойде при мен, защото си се влюбил в друга жена? Може би в последната си любовница?

— Въпросите ти са нагли — тихо каза Стивън.

Мери пак примижа, за да възпре потока на сълзите.

— Понякога — прошепна тя — те мразя. И това ми носи облекчение.

— Не ме интересува — той пристъпи напред и се надвеси над нея. — Разбираш ли, Мери, радвам се, че си заченала, но не изпитвам нищо повече. Това не променя провиненията ти или характера ти. Веднага щом се възстановиш от пътуването, ще те върна в Тетли. Нищо не се е променило.

Мери се задави от сълзи и покри лицето си с ръце. Сбъднаха се най-лошите й страхове. Стивън нито беше забравил, нито беше простил. Беше решил тя да роди в изгнание.

Той отиде бавно до вратата и спря на прага, без да се обръща към нея.

Мери вдигна глава.

— Стивън — прошепна тя.

Това беше молба. Той я погледна неохотно.

— Вземи ме пак при себе си. Обичам те. Имам нужда от теб. Много ми липсваш.

Той стисна зъби. Обърна се и излезе от стаята.

Всички в къщата спяха.

С изключение на Стивън, който знаеше, че тази нощ сънят няма да го навести. Стоеше сам в залата пред угасващия огън. Силна болка терзаеше душата му.

Никак не му беше лесно през последните няколко месеца. Мразеше двора, но след като повери тримата сина на Малкълм на грижите на Руфъс, предпочете да остане тук. Решението беше добре обмислено. Въпреки че се чувстваше задължен да бъде сигурен, че трите момчета са добре настанени и към тях се отнасят с уважение, остана тук, тъй като искаше да остане възможно най-далеч от вероломната си жена.

Обаче голямото разстояние, което ги делеше, не изтри спомените му. Тя си остана част от него. Не успя да я прогони от мислите си, колкото и да се мъчеше. Паметта му непрестанно призоваваше образа й. Той понякога беше игрив, друг път сериозен. Представяше си я и като въплъщение на поквареността. Заспиваше с лика й. Той го преследваше по-настоятелно от който и да е дух.

Стивън се втренчи в огъня, но виждаше само Мери. Жена му Мери, която беше станала още по-хубава. Все едно, че изобщо не беше страдала през дългата зима на изгнанието й. Бременността й я правеше още по-прекрасна. Не успя да спре пороя от сподавени досега чувства. Мили боже, наистина му бе липсвала.

Последните няколко месеца си мислеше, че я мрази. Позволи на омразата си да го погълне. Подхранваше я и дори й се наслаждаваше. Знаеше, че никога няма да й прости затова, че тя го изостави по време на война и отдаде верността си на своя род, а не на него. Омразата беше много приятна, защото облекчаваше болката му. Болката, която трябваше да избегне на всяка цена.

Но я изпитваше. Тя изпълваше душата му. Но се беше самозалъгвал. Изобщо не я мразеше. Защото й беше дал най-големия възможен дар, като й връчи розата. Беше й дал вечната си любов. Жалко, че няма как да си я вземе обратно. Но това не бе възможно. Мъж като него обичаше само веднъж и завинаги.

Това бе невероятно. Стивън закрачи напред-назад. Сигурно беше полудял. Тази вечер се изправяше срещу чувства, които не желаеше да изпитва, но нямаше как да избяга от самия себе си. Най-странното бе, че всъщност не искаше да се отърве от тях.

Беше напълно необяснимо как е възможно да му липсва жената, способна на такова вероломство. Как бе възможно мъж като него, със стоманена воля, да обича такава жена, такава вероломна жена. Това противоречеше на разума. Но твърде късно бе разбрал тази истина — беше съвсем очевидно — любовта не се крепеше на разума. В нея нямаше нищо разумно. Самата й същност противоречеше на разума. Любовта извираше не от разума, а от дълбините на сърцето.

Не биваше да отстъпва пред тази всепоглъщаща любов, пред неудържимия копнеж по нея. Не биваше да се поддава на изгарящото желание.

Ако се поддадеше, щеше да загуби не само битката, но и войната. О, колко добре знаеше това.

Защото никоя друга жена нямаше да го задоволи. Беше разбрал това през последните месеци. Бе имал няколко други жени, до една проститутки, жени, чиито лица не си спомняше и чиито имена беше забравил. Срещите с тях бяха кратки, безлични и му предоставяха само телесен отдушник на потребностите. Нямаха нищо общо с това, което преживяваше заедно с Мери.