Бренда Джойс - Обещанието на розата

— След смъртта на Малкълм този брак няма да ми донесе нищо, така че не го желая — каза Хенри. — Особено щом Дънкан ще седи на трона.

— Кажи ми тогава какво искаш.

— Ще си помисля — каза Хенри. — Доста ще си помисля.

Но вече бе взел решението си. Отговорът му беше отрицателен. Нека другите благородници губят хора и пари в тази война, нека те сеят семето на бъдещото си унищожение. Когато всичко свърши, неговата войска щеше да бъде най-силната в кралството. А Хенри нямаше нищо против да изчака малко, преди да осъществи дръзките си мечти, дори и това да означаваше, че трябва още няколко години да стои със скръстени ръце. Търпението беше неговото кредо. Нима не беше мечтал за короната на брат си, откакто се беше родил?

Мери спеше дълбоко, но изведнъж се стресна от някакъв шум и се събуди. Не знаеше какво я е събудило. Може би нещо бе прошумоляло или бе сънувала кошмар. Лежеше по хълбок, с лице към огъня, който още мъждукаше в камината. Мигновено си спомни къде се намира. В Грейстоун, в спалнята на Стивън, в леглото му. Душата й се изпълни с копнеж.

Чу, че вратата на спалнята се затваря. Мери се изправи рязко и седна, отворила широко очи. В сенките стоеше неподвижно един мъж. В мрака не виждаше лицето му, но знаеше, че това е Стивън. Имаше само една причина, поради която можеше да е дошъл.

— Стивън.

Той не помръдна. Когато заговори, гласът му беше тих и дрезгав.

— Жадувам те, Мери, така, както пияница жадува за вино.

В очите на Мери бликнаха сълзи. Тя стисна завивките.

— И аз копнея за теб, Стивън.

Той се приближи. Огънят го освети. Мери видя пламъка в очите му и изписка леко от радост. Не я интересуваше, че е дошъл при нея само за да задоволи желанието си. Протегна ръце към него.

Стивън се озова до нея само с една крачка. В мига, в който ръцете им се докоснаха, телата им се възпламениха от желанието, избухнало в душите им. Мери обви лицето му с длани — прекрасното му, толкова обичано лице — и се наслади на порива и страстта, които видя в очите му. Стивън не сведе поглед. Между тях се установи някаква невидима безмълвна връзка. След това той почна да я целува.

Обгърна я с ръце и я събори на леглото. Погълна лакомо устата й със своята. Целувката му беше неистова и влажна. Мери го желаеше не по-малко и му отвърна със същия плам. Доста време мина, преди устните им да се разделят. Откъснаха се един от друг, когато не им остана дъх.

Мери едва не заплака. Не я беше грижа какво говори той. Пък каквото и да кажеше след това, тя нямаше да му повярва. Всеки мъж, който целува така, е обзет от много по-силно чувство от обикновеното желание. Реши да заложи бъдещето си на това. Пред нея се откри възможност да постигне най-смелите си мечти.

Пак се целунаха, но скоро престанаха, защото бяха твърде нетърпеливи за да се бавят с такива закачки. Стивън прокара ръцете си по набъбналите й гърди, шепнейки гальовни думи. После докосна с благоговение твърдия й закръглен корем. А след това тя се озова легнала по хълбок, а той проникваше дълбоко в нея.

Мери пееше името му. Толкова го обичаше. Каза му го. Беше обезумяла. Беше се отдала изцяло на страстта. Викаше от удоволствие. Искаше да я чуе цял свят. Не я интересуваше какво ще си помисли някой за нея.

Стивън я взе така, сякаш не е бил с жена от много дълго време. Не се поколеба и за миг. Когато се облекчи и удоволствието завладя и него, също извика името й. Не веднъж, а много пъти.

Мери се сгуши в обятията му. Тук искаше да остане завинаги, това беше нейното място. Толкова обичаше Стивън, че я заболя.

Горещите й сълзи рукнаха неудържимо, въпреки щастието, че е отново с мъжа си.

Мери не искаше да плаче. Не тук, не сега. Беше щастлива. Стивън се беше върнал при нея. Беше щастлива. Но беше загубила всякакъв контрол над себе си от момента, когато прие с възторг Стивън при себе си. Могъщите силни чувства, които сподавяше грижливо толкова отдавна, изскочиха навън. Всички прегради се строшиха. Мери се задави от плач.

— Мери? — каза Стивън.

Тази единствена дума, нейното име, окончателно я отпусна. Тя скоро усети, че не може да спре да ридае. Стивън я прегърна. Лицето му се беше изопнало.

— Не плачи — прошепна рязко той.

— Аз… аз… с-съжалявам — Мери заплака още по-силно.

— Лъжеш — изрече прегракнало Стивън. — Но сълзите ти ме трогнаха. Няма да те върна в Тетли.

Нямаше да я връща в Тетли. Дългата зима на изгнанието й действително беше свършила. Стивън се беше върнал при нея. Радостта й се смеси с болка, за която тя смяташе, че е заровила дълбоко в душата си и никога повече няма да се сблъска с нея.