Бренда Джойс - Обещанието на розата

Вкъщи. Мери опита вкуса на тази дума, изричайки я. Сърцето й се стопли при мисълта за Олнуик и че ще роди детето им там. Но… не всичко беше така невинно, както той й го представяше. Иначе нямаше да бърза толкова.

— Ще родя детето, където ми кажеш — каза искрено Мери. — Олнуик е подходящо място, Стивън, и много ми харесва. Но ще отговориш ли на въпроса ми?

Той стана сериозен.

— Отивам на война, Мери.

Мери извика. Знаеше си. Усещаше с шестото си чувство, че проклетите слухове са верни и че Стивън ще стои начело на войската, която щеше да нахлуе в Шотландия и да свали чичо й и брат й — предателя. Не й се вярваше, че Стивън ще наруши клетвата, която беше дал на баща й, а той беше поискал най-големият му син да застане на трона. Едмънд беше предал семейството, Етълред беше свещеник, така че оставаше Едгар. Едгар трябваше да бъде следващият крал на Шотландия!

И не стигаше това отвратително положение, но я обзе и страх. Само преди шест месеца беше загубила родителите си и брат си заради война. Вече трябваше да спре да скърби за тях. Наистина имаше сутрини, когато се събуждаше от сладки сънища, в които те бяха заедно с нея. Насън забравяше, че те са мъртви. В тези утрини тя очакваше да види как майка й й се усмихва, седнала до леглото. Най-тежко ставаше, когато се разсънваше и се сблъскваше с грубата реалност — майка й, брат й и баща й никога повече нямаше да бъдат заедно с нея. Сега се страхуваше за Стивън. По време на една война беше загубила най-скъпите на сърцето й хора. Мисълта, че ще загуби Стивън по време на друга, й беше непоносима. Как щеше да живее без него!

— Не отивай — чу думите си сякаш отстрани. Стивън стисна зъби.

— Не говори като някоя глупачка.

Мери затвори очи.

— Защо правиш това?

— Кралят е решил да свали Доналд Бейн.

Мери примигна, за да възпре сълзите.

— Ти презираш краля си. Докога ще му се подчиняваш?

Гласът на Стивън беше остър като върха на меча му.

— Мадам, аз съм негов васал. Както ти си се заклела да ме подкрепяш и да ми се подчиняваш, така и аз съм дал обет да го подкрепям и да му се подчинявам.

Тя се дръпна от мъжа си. Разбра, че го ядосва още повече, като му обръща гръб, защото той си пое рязко дъх. Не я интересуваше. Нарастващият й корем караше гърба й да хлътва и тя неволно го затърка. Вторачи се през прозореца и загледа без никакъв интерес гъсто израсналите по ливадата диви сини цветя. Съзнаваше, че трябва да внимава много. Не бива да се меси в работите на мъжа си. Това на няколко пъти едва не бе погубило връзката им.

— Мери, наистина ли искаш да не се подчиня на краля, на когото съм се заклел във вярност? — попита Стивън.

Мери не искаше да лъже.

— Вярно е, че дължиш вярност на своя крал, но какво ще кажеш за клетвата, която си дал на баща ми, на моя крал?

Стивън едновременно се разгневи и не повярва на ушите си.

— Моля?

Мери си пое дъх.

— Говоря за обещанието, което си дал, за клетвата, която си изрекъл — да качиш Едуард на трона на Шотландия.

Стивън я гледаше втренчено.

Мери извика:

— Нали няма да я нарушиш точно сега? Трябва да се бориш за Едгар, а не за Дънкан!

Той пристъпи към нея, но спря по средата на стаята. Видът му предвещаваше буря.

— Не бях ли достатъчно ясен, когато се сдобрявахме?

Мери вирна брадичка. Знаеше, че си е позволила твърде много, но нямаше право да отстъпва. Съдбата на тримата й братя висеше на косъм. Може и да се отнасяха към тях като към високопоставени гости, но бяха кралски затворници и нищо повече. Не разполагаха с нищо освен с името си. Нямаха и пукнат грош, никакви имения, нищичко освен дрехите на гърба си, добрата воля на Руфъс и клетвата на Стивън.

— Да, съвсем ясен бе — прошепна тя. — Но аз съм твоя жена. Твоите грижи са и мои грижи. Не искам да те тревожа, но ние трябва…

— Ние?

В очите на Мери бликнаха сълзи.

— Няма ние в политиката.

Тя сподави сълзите си и си каза, че това е заради детето. Твърде често плачеше напоследък.

— Ами Едгар? — долови тя шепота си.

Очите на Стивън потъмняха. Стисна още по-здраво зъби.

— Дори не искам да знам как си разкрила най-голямата ми тайна, Мери.

— Едуард ми каза — прошепна Мери — през нощта, преди да загине.

Изражението на Стивън се промени. Изпита не гняв, а симпатия.

— Едуард щеше да бъде велик крал.

— Едгар ще бъде велик крал!

— Мадам, месиш се в мъжките работи.

Мери извика безразсъдно:

— Нима искаш да свалиш едно чудовище, за да качиш друго на мястото му? Нима?