Бренда Джойс - Обещанието на розата

Стивън не вярваше на ушите си. След това се ядоса.

— Смееш да критикуваш постъпките ми? Поставяш под въпрос честността ми?

— Но аз съм твоя жена! Ако ми имаш доверие… — гласът й заглъхна. Какво да му каже? Той не й доверяваше тайните си. Нима не беше казал, че никога няма да забрави вероломството й? Старата рана не беше зараснала и се беше загнездила дълбоко в сърцето й. Никога нямаше да оздравее, само ще прониква още по-дълбоко. Беше предполагала, че раната й ще остане погребана завинаги. Явно беше сбъркала.

— Ти си моя жена. Предлагам ти да се държиш като жена, мадам, освен ако не искаш да обърнеш този брак нагоре с краката — Стивън отиде горделиво до вратата и излезе, без дори да я погледне.

Щом той изчезна От погледа й, Мери се втурна към вратата и я затръшна зад него с всичка сила. След това избухна в сълзи.

Какъв брак беше това? Проклет да е Стивън! Толкова бе твърдоглав и надменен! Тя имаше право да знае какво е намислил да прави, защото след смъртта на родителите й на нейните плещи лежеше отговорността за братята й. Единствената им надежда беше един ден Едгар да се качи на трона. Дори и да им разрешаха да напуснат Лондон, нямаше да посмеят да напуснат убежището, което им осигуряваше Руфъс, Претендентите се избиваха за трона на Шотландия. Народът имаше дълга и кървава история. Доналд Бейн вече беше пратил покана на братята й, но те не посмяха да я приемат. Не се съмняваха и за миг, че когато стъпят на шотландска земя, ще бъдат затворени до края на живота си или убити.

Така че Едгар нямаше кой знае какъв избор. Трябваше да остане в двора в Лондон и да се подмазва на краля, като се надява, че един ден Руфъс ще му помогне да спечели трона на Шотландия. Бъдещето му зависеше от добрата воля на Руфъс. Същото важеше и за братята му, които бяха негови съюзници. Те знаеха, че ако Едгар се възкачи на трона, ще станат могъщи лордове.

Мери не желаеше да воюва с мъжа си. През последните няколко седмици двамата се бяха наслаждавали на мира помежду си. Тя искаше това да продължи до края на живота им. Но не беше от жените, които приемат смирено предизвикателствата на съдбата. Той отказваше да сподели грижите си с нея. Докъде щеше да ги доведе това?

Може би нямаше да се измъчва толкова, ако не ставаше дума за близките й. Но братята й бяха много повече нейна грижа, отколкото на Стивън. Имаше пълно право да подтиква мъжа си да действа така, че да осигури бъдещето им. Защо не я разбираше той?

„Защото още ми няма доверие, помисли си тя безрадостно. Ако ми повярва, ще бъда най-ценният му съюзник и той ще ми доверява с радост всичките си тайни.“

Мери искаше да му бъде най-ценният съюзник. Искаше това повече от всичко друго, като изключим любовта му. Но беше загубила надежда. Ако Стивън не й прости за миналото, това никога нямаше да стане.

На вратата се почука. Мери извърна глава и видя, че е влязла една прислужница. Младата жена се поколеба, като видя мъката, изписана по лицето й. Явно беше чула нещо, ако не и всичко от спора й със Стивън.

— Милейди? Дойдох да ви помогна да си стегнете багажа.

— Моля — Мери махна на момичето да влезе. Гърбът я болеше и тя бавно се захвана за работа. Но цялата й радост беше изчезнала, въпреки че се връщаше вкъщи.

Стивън и Мери не си говореха, освен за да поддържат някакво подобие на учтивост. Въпреки че целта на Стивън беше да се върне в Олнуик и да свика войските и васалите си на война, той внимаваше да не изморява бременната си жена. Затова пътуваха цели два дена до Олнуик. Мери не му беше особено благодарна. Беше твърде объркана. Грижеше се за мъжа си и му угаждаше, както изискваше обичаят, но сърдечността, доброто приятелство и взаимната страст бяха изчезнали. Стивън се държеше сковано и официално с нея. Явно и той беше разстроен. Отношенията им пак се бяха обтегнали.

Стивън не остана в Олнуик дори една нощ. Свали Мери на предните стъпала на централната кула, докато чакаше да му доведат нов кон с пресни сили.

— Довиждане, мадам. За съжаление не мога да остана повече. — Изведнъж изражението му омекна. — Ще се отбия, ако е възможно, мадам — каза той тихо, — и веднъж завинаги ще сложа край на глупавата война помежду ни.

Мери едва не го замоли да остане. Разбра какво иска да й каже. Щеше да се люби с нея. С уменията на тялото си ще й покаже, че е неин господар, но с оставането си щеше да й разкрие, че е и неин роб. В леглото бяха равни. В леглото й се отдаваше целият, без остатък. Мери знаеше, че никога няма да се радват на подобно равноправие извън него. Това беше смешно, но тя се закле, че ще дойде ден, когато той доброволно ще й се отдаде и без да са обгърнати от пелерината на страстите.