Бренда Джойс - Обещанието на розата

Но… мили боже, колко му се искаше да има дете!

Мили, мили боже, колко се надяваше бебето в утробата на Адел да е негово!

Въпреки че никога нямаше да има възможност да обяви пред всички детето за свое и въпреки последствията, ако истината се разкриеше… той искаше това дете да е негово.

Джефри погледна Адел. Тя се усмихваше самодоволно. Той се ядоса.

— Ще съжаляваш, ако продължиш да ме разиграваш, Адел.

Усмивката й изчезна.

— Знам, че е твое.

— Защо си толкова сигурна? Бях в леглото ти цели две седмици, но веднага след това ти се омъжи за Ферарс. Защо си толкова сигурна?

— Сигурна съм!

Джефри беше достатъчно благоразумен да не й вярва. Нямаше как да бъде сигурна, нали? Нищо чудно той да бе бащата, но е възможно и да бе Ферарс. Датата на раждането на детето не доказваше нищо, защото понякога раждането закъсняваше или се случваше по-рано.

А тъй като и Ферарс беше рус, видът на бебето също нямаше да докаже нищо, освен ако чертите му не бъдат прекалено характерни. Но и в този случай щяха да минат много години, преди приликата да си проличи.

Адел стоеше зад него. Едната й ръка лежеше на рамото му.

— Ти си бащата — изрече съблазнително тя. — Сигурна съм. Семето ти е силно и мощно като самия теб.

Джефри почти не я чу. В този миг осъзна, че най-вероятно никога няма да узнае истината. В същия миг разбра, че това дете ще го привърже навеки за Адел. То беше много по-здрава връзка от похотта.

И само за миг, миг на лудост, въпреки че познаваше Адел отлично, си помечта тя да му е жена.

— Ще те придружа до абата. Ще му пратя бележка, ако искаш.

— Джефри!

Погледът му беше непроницаем.

— Детето не променя нищо, Адел. Всичко между нас свърши.

— Но аз те обичам — извика Адел и се изчерви. Предателският цвят на лицето й му разкри, че тя казва истината.

— В такъв случай съжалявам — каза Джефри. — Наистина съжалявам, както никога досега през живота си.

Адел не беше от жените, които плачат. Бяха минали много години, откакто беше плакала за последен път. Това стана, когато беше десетгодишна и узна, че разбойници са убили родителите й и е останала сираче. Не беше плакала две години по-късно, когато доведеният й брат Роджър де Бофор я разврати. Прокълнатото й тяло с готовност участваше в това дело. Но през онази нощ, сама на твърдия сламеник в абатството Свети Августин, тя плака. Сърцето й беше разбито.

След като му го каза, разбра, че е изрекла истината. Обичаше го. Той беше силен, с чисти помисли и добър за разлика от нея. Беше истинско въплъщение на мъжествеността. Въпреки че не беше особено целомъдрен, беше добродетелен по начин, който Адел не разбираше, но със сигурност предизвикваше възхищението й.

За пръв път през живота на Адел й се прииска да е добродетелна жена. Искаше да е различна, да е достойна за Джефри де Уорън, да е жена, която той да желае не само в леглото, но и да иска за съпруга. За пръв път тя съжали за характера си, за любовните си истории, за всичко. Но не съжаляваше, че е била с него.

Беше уверена, че детето е от него. Нямаше как да е от Хенри. Така й нашепваха всичките й инстинкти. Трябваше да е негово! Ако не, значи наистина го бе загубила.

Адел внезапно престана да плаче. През последните шест години, откакто загинаха родителите й, беше крояла непрестанно различни планове, за да оцелее. И то не просто да оцелее, а да постигне нещо в живота си. Почти не беше загубила битка през това време. И сега нямаше да загуби.

Джефри не се бе трогнал от вестта за детето. Обаче Адел беше твърдо решена да си го възвърне. Тази раздяла нямаше да бъде окончателна. Искаше си Джефри. Той й принадлежеше.

Накрая реши, че е време да си избърше сълзите. Отдавна беше стигнала до заключението, че той за щастие е духовник, така че нямаше защо да се бои от друга жена. Не се боеше и от добродетелността му. Той още я желаеше, а тя умееше да съблазнява. Утре щеше да опита отново. Утре щеше да успее. А ако утре не успееше, щеше да успее вдругиден.

Никога няма да се откаже.

Младият дякон въведе Адел в кабинета на Джефри. Въпреки че бяха съобщили за пристигането й, той не помръдна. Стоеше до един от отворените прозорци. Слънцето го обливаше с лъчите си. Прекрасният му златист профил се очертаваше рязко на фона на пейзажа. Излъчваше недоволство.

Адел се вцепени. Нещо не беше наред. Никак не беше наред.

Джефри обърна леко глава към нея. Погледът му беше необичайно безизразен.

— Какво има сега, Адел?

Той беше уморен и на Адел й се прииска да го прегърне. След това забеляза, че той държи свитък в ръката си. Печатът върху свитъка беше строшен. И по всичко личеше, че това е кралският печат.