Бренда Джойс - Обещанието на розата

Адел се напрегна. Досети се, че Джефри сигурно е получил някакви нареждания от краля. Уплаши се, тъй като знаеше, че той се бори с Руфъс за контрола над много неща, които засягаха и короната, и църквата. Колко често й се бе искало да го предупреди да прекрати тази налудничава война срещу краля, но се беше сдържала, тъй като не искаше той да разбере колко дълбоко го обича.

— Джефри… какви вести си получил?

Устата му се сви леко.

— Ами, току-що получих всичко, за което съм мечтал някога.

Гласът му звучеше удивително насмешливо. Косите на тила на Адел се изправиха.

— Скъпи — прошепна тя, напълно забравила за отворената врата, — какво е станало?

Очите му светнаха. Изражението му се промени. Той стисна зъби така, сякаш е преминал някаква невидима граница и бе взел окончателно решение.

— Кралят ме е назначил за епископ на Илай.

Адел ахна. Побиха я тръпки.

— Епископ на Илай! — извика тя. — Господи, това е чудесно!

Джефри не каза нищо. Не помръдваше. Очите му блестяха, но бяха непроницаеми.

— Но нали ти и кралят водихте битка цели четири години, откакто почина Ланфран — каза Адел. Челото й се набръчка. — Защо Руфъс те назначава на пост, който ще ти даде голяма власт и влияние?

— Не разбираш ли? — попита сухо той. — Той ме купува, Адел. Кралят възнамерява по този начин да измъкне тръна от петата си.

Адел погледна Джефри. Той стоеше там горд, студен и непоколебим. Тя потрепери. Уплаши се. Познаваше го. Кралят щеше да очаква вечна вярност от следващия епископ на Илай, но Джефри не беше от мъжете, които правеха компромис със задълженията си. А дългът му беше към църквата.

Страховете на Адел нараснаха. Коварната война, която Джефри и кралят водеха досега, не търпеше сравнение с това, което щеше да се случи, ако Джефри продължаваше да действа както досега, щом бъдеше ръкоположен и заемеше новия си пост.

— Трябва да внимаваш много отсега нататък! Не бива да правиш никакви глупости, щом получиш това назначение! Трябва да прекратиш идиотската си съпротива срещу короната!

Джефри я изгледа.

— Какво чувам? Нима ме обичаш поне малко, хвърли един поглед към отворената врата, но по нищо не личеше някой да ги подслушва. Джефри никога не се беше държал толкова непредпазливо.

— Разбира се, че те обичам.

Вдигнатата му вежда изразяваше нескрития му скептицизъм.

Адел се уплаши още повече.

— Джефри, какво ти става? Мили боже, току-що получи голяма награда от краля, пост, за който други мъже биха умрели, мамили, крали и лъгали, а го приемаш съвсем спокойно! Изобщо не изглеждаш доволен!

— Доволен съм — усмихна се той безрадостно. — Как да не съм доволен?

Изведнъж Адел се сети, че кралят може да отмени заповедта си. Джефри имаше много врагове. Самият той го беше казал.

— Ще получиш поста, нали?

— Разбира се, че ще го получа. Тази сутрин получих и друго писмо. Праща ми го Анселм. Като се върне, ще ме ръкоположи. Обещава ми подкрепата си. Това означава, че изборът ми от катедралния съвет е сигурен. Получаването на пълномощията ще бъде само една формалност.

Адел едва дишаше. Душата й се изпълни с радостен трепет от тази новина. Господи, колко му подхождаше този пост! Обаче той се беше променил. Тя едновременно се уплаши и изпълни с радостно въодушевление. Защото той вече й изглеждаше някак отдалечен и не достижим.

А властността, която беше усетила, беше нараснала и излиташе от него на студени вълни.

Адел потрепери. Джефри де Уорън стоеше срещу нея в другия край на стаята в дългата си тъмна роба и с тежкия златен кръст. Беше удивително мъжествен, рус, синеок и прекрасен. Беше станал един от първите прелати в кралството и един от най-могъщите васали на краля. Той беше епископ на Илай, а, мили боже, още не беше навършил и двадесет и три години.

Дори и тя се изпълни с благоговение.

Мери не искаше отново да се среща със Стивън в двора след толкова време. Не желаеше на това събитие да присъстват много хора. Принц Хенри я заведе до вратата на Грейстоун. Мери му благодари учтиво за усилията да й помогне и го покани да влезе вътре. Той се разсмя.

— Няма да изпусна тази гледка за нищо на света, Мери.

Мери се беше надявала той да откаже. Пак се ядоса, най-вече на това, че той не направи опит да прикрие удоволствието си от сцената, на която му предстоеше да бъде свидетел. Мери си имаше достатъчно тревоги и без загадъчния принц.

Съвсем не се чувстваше смела. Сърцето й се беше качило в гърлото. Стомахът също я присвиваше. Бяха стигнали за два дена до Лондон. Возеха я в носилка заради състоянието й. През тези два дни тя така и не хапна, нито спа. Страхът разяждаше душата й. Толкова много беше заложила с този си ход. Ставаше дума за самото й бъдеще. Представяше си с ужас реакцията на Стивън, когато я видеше. В най-добрия случай щеше да й нареди да се върне в Тетли. В най-лошия щеше да побеснее от предизвикателната й постъпка.