Бренда Джойс - Обещанието на розата

За разлика от архидякона на Кентърбъри, когото Адел едва контролираше, ако изобщо имаше някакво влияние върху него. Но сега и това бе на път да се промени.

Адел жадуваше от все сърце и душа Джефри. Трябваше да го види. Беше съвсем сигурна, че не може да живее без него. Той беше завзел изцяло мислите и чувствата й. Вместо да си потърси любовник, тя се самозадоволяваше, като си мислеше за него. Когато се съберяха и се хвърляха в обятията си, страховете щяха да се окажат глупави и неуместни. Той я обичаше. Тя беше сигурна в това. И щом не идваше при нея, тя беше дръзнала да го направи. И беше дошла при него.

Освен това имаше да му казва нещо. Беше убедена, че то ще промени отношенията им завинаги. Трябваше да му го каже веднага. И след този ден Джефри нямаше вече да иска да я избягва. След този ден връзката помежду им никога нямаше да се скъса.

Джефри не вярваше на ушите си. Застина на място. Беше се навел над една дълга маса, покрита със свитъци. Втренчи се в младия дякон, който стоеше на входа на стаята. Намираха се в една от стаите в Кентърбърийската катедрала. Тук държаха документите, които се отнасяха до управлението на делата на епархията.

— Моля?

— Милорд, тук е лейди Ферарс. Иска да разговаря с вас.

Джефри се изправи. Не искаше да повярва на ушите си. Изпълни се с гняв, но поне за щастие Анселм беше в Лондон. Мили боже, не беше ли разбрала какво означава отказът му да дойде при нея?

Не че бе престанал да я желае лудо. Съвсем не. Но тя вече беше омъжена, а Джефри не искаше да слага рога на човек, когото уважава. Възможно е другите мъже да не изпитваха угризения, докато вършеха подобни прелюбодеяния, но той не беше като тях. Това за него означаваше, че ще излезе краен победител в личната си война против себе си.

— Доведи я тук — изсъска раздразнено той.

Адел нахлу като вихрушка в стаята. Джефри се скова. Тя носеше червена вълнена мантия. Червеният цвят й отиваше. Стори му се пленителна, въпреки твърдата му решителност да устои на чара й.

— Милорд — прошепна тя и направи реверанс.

Джефри промърмори някакъв безсмислен поздрав, но не й помогна да се изправи. За нещастие дяконът беше излязъл и ги беше оставил сами.

— Лейди Ферарс, виждам, че бракът ти се отразява добре — каза отсечено Джефри. Колкото по-скоро си отидеше тя, толкова по-добре. Нямаше си никакво доверие.

Очите на Адел потъмняха, а огнената й усмивка угасна.

— Разбира се, че е така — успя да промълви тя.

— И как е младоженецът?

Очите й пламнаха. Тя погледна многозначително отворената врата, но Джефри не й обърна внимание.

— Хенри е в Тютбъри — каза накрая тя. — Там е от няколко седмици.

— И аз така чух — отвърна сухо Джефри. Адел му беше изпратила поне десетина послания. Всяко от тях му напомняше, че тя е сама. — С какво искате да ви услужа, лейди Ферарс?

Тя го гледаше с безмълвна настойчивост.

— Отивам в имението на брат ми в Кент. Искам да прекарам нощта тук, милорд.

Джефри се вбеси. Такива молби се отправяха често и не беше прието да им се отказва, защото обичаят изискваше във всяко абатство да се предоставя легло и храна на пътниците. А абатството Свети Августин се намираше от другата страна на пътя.

— Не разговаряте с нужния човек, лейди — промърмори той. — Абатът с удоволствие ще ти даде подслон.

Какво си въобразяваше, че ще постигне Адел с тази молба? Нямаше да успее да се промъкне през портите на абатството след мръкване. Или пък се надяваше да прекарат заедно следобеда на някоя горска поляна? Нищо чудно да разчиташе на това. Познаваше я отлично.

И въпреки волята си, той се втвърди и нарасна, като си спомни какво удоволствие му обещава подобна среща.

— Много съм уморена — каза Адел. — Мислех да спра тук и да си почина.

Джефри помълча известно време. Затова в гласа му не се прокрадна никаква нотка на възбуда.

— Разбира се, лейди Ферарс, както желаете.

Очите й мятаха искри.

— Всъщност не се чувствам никак добре. Мисля да остана тук няколко дена, преди да продължа на юг.

Джефри тъкмо се готвеше да й възрази, когато с ужас забеляза какво върши тя. Беше взела ръката му и я беше пъхнала под мантията си върху покрития с коприна корем. Галеше се с нея.

Тя каза тихо, без да откъсва поглед от очите му:

— Може би няма да отпътувам изобщо.

Нямаше смисъл да я пита защо постъпва така. Нали я познаваше отлично? Постъпката й беше недвусмислена. Джефри бързо отиде до вратата и я затвори. После я погледна невярващо.