Бренда Джойс - Обещанието на розата

— Няма да си идеш, нали? — извика тя.

Изражението му беше печално.

— Изпратих да съобщят на архиепископ Анселм, че ще се забавя. Ще остана няколко дена, Мери, за да наглеждам как върви ремонтът и за да се уверя, че си настанена добре и се чувстваш уютно.

— Уютно? — В гласа на Мери се долови горчивина.

— Вярно е, че Тетли е виждал и по-добри дни, но нищо няма да ти липсва. Обещавам ти.

Думите на Джефри се оказаха верни. Тетли беше добре снабден в очакване на тяхното пристигане. Явно Стивън го беше подготвил за място на изпълнение на присъдата му. Управителят беше способен човек и се стремеше да й угоди, а икономката беше мила и състрадателна. В стаите на Мери непрестанно гореше голям огън, за да прогони постоянния студ. Всичко, което пожелаеше за ядене и пиене, й се сервираше моментално. Мери нямаше апетит. Сърцето я болеше твърде силно, но тя си спомняше за детето и ядеше повече от обикновено. Джефри остана две седмици. Мери му беше много благодарна за това. През деня тя помагаше на икономката. Нямаше какво друго да прави и реши да си намира работа, за да не мисли за трагедията, която я беше сполетяла. Твърде лесно й беше да скърби за родителите и брат си, за самата себе си. Нощем разговаряше с Джефри пред огъня. Жалко, че нямаше начин той да остане тук за постоянно. Беше весел и внимателен. Но си отиде, щом оправиха конюшнята. И Мери нямаше друг избор, освен да прекарва сама нощите си.

Именно нощите заплашваха да помрачат разума й и да я докарат до лудост. Вятърът виеше като някакъв зъл дух. В най-добрия случай пречеше на съня й, но понякога въобще не й даваше възможност да си почине. Тя се измъчваше от копнежи и непостижими мечти. Едуард и Маргарет й липсваха страшно много. Не можеше да повярва, че никога повече няма да ги види. Много й се искаше последните разговори с баща й въобще да не се бяха случвали. Беше разтърсена от дън душа. Изведнъж Малкълм се превърна в някакъв чужденец. Вече не беше чудесният татко-крал, какъвто винаги бе досега за нея. Мери искаше да си го спомня такъв, какъвто го бе познавала през целия си живот, а не какъвто го видя за последен път. Искаше й се да бъде сигурна, че я е обичал въпреки жестоките си слова. Въпреки че се беше отнесъл към нея като към играчка на волята си. Въпреки че се отказа от нея. Но това не и се удаваше. И вече никога нямаше да узнае какви са били последните му мисли за нея.

Копнееше за Стивън. Не за студения, изпълнен с омраза, човек, в който той се беше превърнал, а за пламенния любовник, почтителния съпруг, благородния мъж. Копнееше за него. Никога не беше изпитвала такъв копнеж по някого. Но той щеше да дойде, когато му хрумнеше, и щеше да се отнесе към нея като към предмет.

Дните се нижеха монотонно. Отмина януари и настъпи февруари. Снежните бури се вихреха една след друга. Ветровете духаха неумолимо. Мери намрази Тетли. Понякога мразеше и Стивън. Много по-лесно беше да мразиш, отколкото да обичаш, а Господ й беше свидетел, тя имаше причини да го ненавижда. Пламъкът на гнева никога не гореше дълго. На негово място винаги се появяваше неудържим копнеж.

Мери хранеше нероденото бебе и го обичаше нежно.

Тялото й се беше променило. Докато беше по туника, се забелязваше само, че гърдите й са нараснали, но когато беше гола, Мери с удоволствие разглеждаше малката издатина на корема си. Имам поне това бебе, помисли си тя. Вече обичаше от все сърце детето си. Мислеше закрилнически и майчински за него. Не беше луда, но тъй като беше съвсем сама, понякога му говореше и му пееше стари галски балади. Слугите я гледаха уплашено, а икономката я съжаляваше. Знаеха, че тя очаква дете, защото Мери не се опитваше да прикрива състоянието си. Когато я виждаха да шепне на себе си и на бебето, те се кръстеха или правеха древни езически знаци и гледаха да избягат. Мери не се интересуваше какво си мислят. Знаеше, че ако не е това дете, ще загуби всяка надежда, а нищо чудно и разсъдъка си.

Мери загуби представа колко дни са изминали, но снегът бе престанал да вали. Икономката заяви, че зимата е била много сурова. Сега само духаше от време на време, но един следобед лъчите на слънцето проникнаха през ниските гъсти облаци. А един ден, когато Мери бе излязла да подиша малко чист въздух на двора, видя, че в калта са израснали няколко зелени стръка трева.

Вдигна глава и погледна небето. То беше бледо и съвсем светлосиньо, но независимо от това беше ясно. Слънцето грееше ярко и беше чисто жълто. Мери се усмихна. Вече беше март. Долавяше аромата на пролетта във въздуха. Пое си дълбоко дъх. Угнетеността й изчезна мигновено. Беше преживяла дълга, тъмна и ужасяваща зима. Изведнъж се изпълни с надежда. Пролетта означаваше подновяване и повторно раждане на всичко. Поне можеше да очаква по-приятни дни, а с настъпването на лятото и раждането на детето си. Сърцето й подскочи от радост при тази мисъл.