Бренда Джойс - Обещанието на розата

— Какво правят те тук? — попита тя.

Джефри я изгледа.

— Не са в безопасност тук, Мери.

— Разбира се, че са в безопасност!

— Нима Стивън не разби портите, за да се добере до теб?

Мери замълча. Погледът й се насочи към широкия гръб на Стивън. Щом той е успял да влезе в абатството и да наруши божия закон, нищо не пречеше на някой като чичо й Доналд или, прости Господи, на брат й Едмънд, да направи същото. Тя потрепери. Те бяха узурпирали властта в деня, в който тя и момчетата избягаха от Единбург. Вестта беше пристигнала през онази същата нощ. Не искаше да си представя, че Доналд Бейн или Едмънд ще сторят зло на братята й, за да си осигурят трона.

— Къде ги води Стивън? — попита тихо Мери.

— Засега в Олнуик.

Мери си отдъхна. Братята й щяха да се намират в безопасност в Олнуик, поне докато са там. Поне за известно време нямаше да й се налага да се тревожи за тях. Още повече, че собственото й бъдеще й създаваше твърде много ядове и грижи.

Воините излязоха в колона от портите на абатството. Начело яздеше Стивън, Мери беше на един кон с Джефри, а братята й — по средата на колоната. Въпреки умората си Мери усети, че е възвърнала спокойствието си, макар това да противоречеше на настроението й. Каквато и да бъдеше нейната съдба, каквато и да бъдеше участта на братята й, за момента всичко беше извън нейна власт и контрол. Беше настъпило време за изчакване. Колкото й зле да се чувстваше по време на това чакане, Мери усети, че има голяма нужда от малко отдих. А Стивън явно твърдо бе решил да я прати в изгнание в Тетли.

То започна с лоши предзнаменования. Скоро, след като преминаха река Туийд и навлязоха в Нортъмбърланд, войските на Стивън се разделиха. Джефри и още двадесетина войници се отклониха на изток и поведоха Мери със себе си. Стивън и другите продължиха на изток към Олнуик с тримата й братя.

Дадоха й съвсем малко време да се сбогува. Тя прегърна Едгар, Александър и Дейви и ги посъветва да не се тревожат за нея или за каквото и да било.

— Обещавам ви, че накрая всичко ще бъде наред — каза тя.

Надяваше се да е била убедителна. Увереността и си беше сапунен мехур, защото Мери се тресеше от страх и съмнения. Положението се влоши още повече, защото не само че братята й също се усъмниха в думите й, но и от собствените й очи рукнаха горещи сълзи от скръб заради раздялата им.

Не се сбогува със Стивън. Никой не й даде тази възможност. Той се дръпна от нея, докато тя се сбогуваше с братята си, не слезе от коня и остана с гръб към нея. Жестът му беше красноречив. Когато Мери яхна отново коня, тя си помисли, че сигурно я е изтръгнал от сърцето си с желязната си воля.

Късно следобед се насочиха право на изток и пристигнаха в Тетли. Настроението на Мери спадна още повече, когато зърна самотния замък. Той беше разположен на усамотена стръмна урва точно над протока, където река Тайн излизаше на крайбрежието. Един-единствен извит и несигурен път водеше до ръждивите му порти. Нападението и обсадата бяха невъзможни при това разположение на замъка. По-късно Мери научи, че Тетли е бил изграден тук точно по тази причина. И заради това отдавна беше станал напълно безполезен за притежателя си.

Нямаше нужда от подвижен мост. Решетката се вдигна над стръмния изровен път. Очевидно Стивън беше изпратил в замъка няколко слуги, управител и икономка, защото назъбените порти, които едва се движеха от старост, се отвориха незабавно. Отрядът влезе под почернелите каменни стени и се озова в малък тъмен двор. Земята под краката им беше покрита със замръзнала кал. Мери се огледа отчаяно. Малкото постройки явно се нуждаеха от ремонт. Стените се ронеха, а таваните бяха хлътнали. Тези бараки не ставаха за нищо. Забеляза, че наскоро са вдигнали нов навес, който да служи за обор на конете. В него имаше и няколко прасета.

Мери се обърна към външната част на замъка. Тя се състоеше от една самотна кула, обърната с гръб към урвата и брега. Имаше три страни и в нея постоянно се блъскаха силните крайбрежни ветрове. На предните й стъпала стоеше нейната прислуга — две момичета, един млад крепостник, възрастен управител и пълна, загрижена на вид, икономка.

Мери се загърна още по-плътно с пелерината си. Тук, на върха на урвата, беше студено от морския вятър, но треперенето й се дължеше повече на уплахата, отколкото на смразяващия студ. Щеше да живее тук. Докога? И кога Стивън щеше да я посети? Джефри й помогна да слезе. Паника обзе Мери. Тя се притисна към ръката му.