Бренда Джойс - Обещанието на розата

Скоро Стивън щеше да дойде.

— Милейди, конници!

Мери погледна стража от подиума, на който седеше сама и обядваше. Изпусна ножа от вълнение.

— Конници?

— Много са далеч, за да разбера кои са, но са голям отряд и имат знаме, милейди — каза мъжът. Току-що беше дотичал от единствената наблюдателна кула и не му беше останал дъх.

Мери не помръдна, но сърцето й заби толкова силно, че й прилоша. Това е Стивън. Знаеше си, че ще дойде. О, боже, знаеше си. Душата й се изпълни с възторг, въодушевление и страх. О, боже, трябваше веднага да се приготви! Трябваше да си го върне!

Мери скочи на крака. Беше бременна в петия месец, но тъй като беше с дребно тяло, състоянието й още не личеше, когато беше облечена. Той, разбира се, веднага щеше да забележи, че е наддала малко на тегло. Лицето й беше по-пълно, а гърдите — по-големи. Изведнъж Мери се уплаши много. Ами ако не бе хубава, както преди?

Втурна се нагоре по стълбите и влетя в стаята си, за да избере подходящи дрехи и да приглади косата си под покривалото за главата. След това застина. Стивън много обичаше косата й. Омъжените жени никога не носеха косата си разпусната, но косите й бяха най-хубавата част от нея, след като си беше загубила фигурата. Мери се поколеба… Щеше да я пусне. Сърцето й гръмко биеше, а ръцете й трепереха. Бързо махна фибите и я разпусна. Косата й се спусна като някакъв буен, бляскав, слънчевозлатист водопад до кръста й. Мери беше сигурна поне в едно: косата й никога не беше изглеждала по-хубава. Обаче ръцете й продължаваха да треперят, докато я сресваше.

Скоро така се изнерви, че й се зави свят. Чу, че някакви мъже влизат в залата долу. Опита се да си поеме няколко пъти дълбоко дъх. О, боже. Ами ако още я мразеше?

Мери спря пред вратата на стаята си и се замоли бързо и безмълвно. След това изправи раменете си и вдигна гордо глава. Отвори тежката врата, спря за миг така и тръгна бавно по стълбите.

Влезе в залата и спря. Очите й се разтвориха невярващо. На масата седеше мъж, но той не беше Стивън. Вместо него на подиума се беше разположил като господар на Тетли принц Хенри. Усмихна се, когато я видя. В усмивката му се четяха всичките му намерения. Беше дошъл да я навести в изгнанието й, както беше обещал в онази тъмна самотна нощ при стените на Олнуик.

Мери го гледаше втренчено. Хенри отвърна на погледа й. В очите му се четеше веселие от изненадата й. Погледът му обходи всеки сантиметър от нея, като почна от лицето, прехвърли се на косата й и накрая се спусна по тялото й. Когато пак я погледна в лицето, в очите му се четеше още по-силна страст.

— Колко си хубава! — възкликна той.

Сърцето на Мери подскочи ужасено.

Погледът му се премести върху съблазнителните й гърди, които напираха под плата на туниката й.

— Никога не си била толкова хубава, Мери — каза принцът.

Сърцето на Мери се блъсна яростно в гърдите й, но тя се съвзе. Съжали за глупавата си постъпка с пускането на косата. Но беше твърде късно. Пребледня и се уплаши. Реши да изпрати Хенри да си върви по пътя… след като разбереше къде е Стивън и какво прави. Пристъпи бавно напред.

— Добър ден, милорд — изрече тя и направи лек реверанс. — Каква изненада.

Той й махна да стане, след това хвана ръката й и й помогна да се качи на подиума. Мери веднага си издърпа дланта. В погледа му пак се появи веселие.

— Защо се изненадваш? — попита той. — Не ти ли казах, че ще дойда да те видя по време на изгнанието?

Мери пак се ужаси, но седна до него привидно спокойна.

— Много мило от твоя страна, че си дошъл на гости, когато съм толкова самотна — каза тя и напълни чашата му с вино. — Но ми е трудно да повярвам, че любезността е единствената причина да дойдеш тук. Тетли се намира далеч от оживените друмища и едва ли ти е бил по пътя.

— Наистина е доста изолиран и запуснат. Какво ужасно място! Но ти явно се чувстваш прекрасно в него. Направо сияеш, Мери. Толкова ли си щастлива, че се намираш далеч от мъжа си?

Хенри отпи от виното си, но очите му не се отделяха от нейните.

Мери се обърна с лице към него.

— Не съм щастлива, щом не съм със Стивън, милорд. Обичам го. Копнея за деня, в който той ще ми прости и ще ме повика пак при себе си.

Хенри се усмихна.

— Не смятам, че този ден ще настъпи някога, Мери. Ти го предаде, а той не е от хората, които прощават на враговете си.

— Не съм му враг. Жена съм му.

— Опасно съчетание, фатално съчетание, той добре го знае.

Мери се разсърди и отвърна поглед. Застави се да запази спокойствие. Това беше първият й посетител за цялата зима, а тя беше решила твърдо да научи всичко за Стивън, братята си и Шотландия. Не бяха получили никакви новини през последните няколко месеца.