Бренда Джойс - Обещанието на розата

— Ще идеш право в ада, милорд — изрече тихо Етълред. — Не си струва усилията.

— Къде е тя? — попита надменно Стивън.

— Няма я — изръмжа Едгар. — Никога няма да се върне при теб, никога.

Дъхът на Стивън секна от гняв.

— Къде е отишла, Едгар? Отговори ми. Не ме карай да измъквам насила истината от теб.

Ръката му беше на меча. Владееше се толкова зле, че малко беше нужно, за да изгуби самообладание и да нареже брата на Мери на късчета, за да измъкне желаните сведения и да се добере до нея.

Етълред пристъпи напред.

— Няма да допусна да опетниш тази църква с кръв и насилие! Не е заминала никъде — той погледна мрачно Едгар. — В спалнята е. Тя не пожела да потърси убежище тук, милорд. Помисли си за това.

От усмивката на Стивън ги побиха тръпки. А той самият пет пари не даваше защо не е пожелала да дойде при братята си в църквата. Излезе навън и прекоси манастира. Веднага се сети коя сграда е тази със спалните помещения и се насочи към дормиториума. Отвори вратата и се озова в дълъг и тесен коридор. В него имаше една редица малки стаи, във всяка от които имаше сламеник. Стивън тръгна по коридора, като оглеждаше всяка спалня. Всичките бяха празни. Намери жена си едва когато стигна до самия край на коридора.

Тя беше в последната спалня. Беше се облегнала на стената с лице към вратата и го очакваше.

Стивън едва дишаше от гняв. Известно време не помръдна. Мълчаливо й заповяда да не продумва, защото, ако се опиташе да му обясни защо е тук, и пак изречеше някоя проклета лъжа, знаеше, че ще загуби контрол над себе си и ще я убие.

Но очакваше прекалено много от нея. Мери трепереше. Беше бяла като снега по дъбовете, но проговори.

— Милорд — изрече прегракнало тя, — моля те, моля те, чуй…

Самообладанието му се стопи, както той си и знаеше, че ще стане. Ръката му се вдигна. Чу се плясък, когато отворената му длан удари лицето й. Мери ахна от изненада, когато се удари в стената и след това се стовари на пода.

Стивън се извърна от нея. Дишаше тежко и трепереше. Мразеше се, но не и колкото мразеше нея.

— Недей — каза той най-сетне, — да изричаш дори една лъжа. Няма дума, която да кажеш и на която да искам да повярвам.

Мери се отблъсна от стената и седна на студения каменен под. Стаята като че ли се завъртя заедно с едрото силно тяло на Стивън. Болката я заля на вълни. Събра мислите си и се уплаши. Дали не й бе счупил челюстта? Чувстваше се така, сякаш е строшена. Запита се и дали това е краят за тях двамата.

Стивън се обърна и я изгледа.

— Предупредих те. Не… да не си посмяла да говориш. Когато казвам, че не искам да те слушам, значи не искам да те слушам. Пращам те в изгнание в Тетли.

Мери примигна. Болката, която я заливаше, се промени и придоби друг характер. Той я изпращаше в изгнание. Поне нямаше да я убие преди тази среща. Тя не знаеше какво да очаква от него. Наложи й се да призове цялата си смелост, за да остане в стаята си и да го чака тук, а не да се крие в църквата. Нямаше да я убие, но тя не изпитваше облекчение. Изгнанието беше участ, от която се боеше като от смъртта. Защото не беше ли това краят на брака им?

А той не й разрешаваше да говори в своя защита. Мери искаше, трябваше да говори, но се боеше от него. Страхуваше се, че той дотолкова не се владее, че ще я удари пак и този път неволно ще убие и нея, и детето. Или може би тъмното, смъртоносно и жестоко желание се крие в гърдите му и му трябва само малък подтик, за да избухне. А отчаяните й думи щяха да бъдат този подтик.

Мери заплака отново, както често й се случваше през последните няколко дена.

В съзнанието й се появиха поредица от образи. Надменният и гневен Малкълм, който й заявява, че тя не му е вече дъщеря. Едуард, който я отвежда настрани, прегръща я и я утешава. Майка й, коленичила в параклиса в Единбург за молитва.

Всички те бяха мъртви. Това бе твърде много за нея. А сега и това.

Мъжът й, бащата на нероденото й дете, човекът, когото тя мразеше и когото трябваше да продължава да мрази, но така и не успяваше, я ненавиждаше. Ненавиждаше я достатъчно, за да я прати в изгнание, където тя несъмнено щеше да остане завинаги. И ако не внимаваше, омразата му щеше да го подтикне да убие неволно и нея, и детето им.

— Сълзите ти не ме трогват — изрече студено Стивън. — Никога няма да ме трогнеш отново.

Мери искаше да му каже за детето. Може би, ако му кажеше за живота, който разцъфва в нея, той щеше да омекне и дори да я заобича отново. Беше отчаяна. Реши да направи всичко, само и само той да се влюби отново в нея. Но в този момент той каза: