Бренда Джойс - Обещанието на розата

Очите на Едгар блеснаха от нахлулите сълзи.

— Той умря като истински воин. Умря точно така, както винаги бе желал. По начина, по който всички мъже се надяват да умрат, гордо и смело във вихъра на битката.

Мери потрепери. Бързо кръстоса ръце пред гърдите си. Не биваше да мисли сега за Малкълм, не биваше. Утре, когато Маргарет се оправеше малко, е, тогава щеше да си позволи да поскърби.

Едгар прекъсна мислите й.

— Едуард е мъртъв.

Мери изкрещя.

Едгар светкавично прекоси с два скока малката стая и я взе в обятията си. Мери стисна силно очите си. Под клепките й напираха горещи сълзи и ги опариха, но тя не ги остави да рукнат на воля. Едуард, не Едуард, най-големият й брат, скъпият приятел, нейният герой! Не вярваше на думите му, те просто не бяха верни!

Едгар зашепна в ухото й, галейки я по гърба. Едгар, който никога не я беше прегръщал и не й беше показвал открито обичта си с такава нежност. Едгар, който вчера беше момче на седемнадесет години, а днес приличаше на петдесетгодишен мъж.

— Раната беше смъртоносна. Той загуби твърде много кръв. Слава богу, умря, докато спеше. Не е усетил никаква болка.

Едуард беше мъртъв.

— Няма да го понеса — изрече сподавено Мери.

Изведнъж Едгар се дръпна рязко от нея.

— Мъжът ти стоеше начело — процеди той.

Мери изправи гръб.

— Той е непобедим! Нахлу съвсем сам дълбоко в нашите редици. Изложи се неколкократно на гибел, но никой не можеше да се приближи до него, без да стане жертва на меча му. Прегази всички по пътя си. Всички казват, че е обзет от някакъв зъл дух или че е самият дявол.

Едгар се помъчи да се успокои и малко по малко се овладя.

Мери се беше вцепенила. Стивън беше научил някак за бягството й. Не се съмняваше в това. Стивън не беше обладан от дявола, а просто беше обзет от нечовешка ярост. Тя се смрази от страх.

Едгар я дръпна рязко за ръката.

— Заклел се е да си пробие път до теб, Мери. Пусна един от пленниците, за да ни изпрати това съобщение. Точните му думи са, че те иска обратно не въпреки вероломството ти, а именно заради него.

Мери потрепери.

— Иска да ме накаже — прошепна тя.

— Мисля, че иска да те убие — каза Едгар. — Зърнах лицето му пред Олнуик и дори аз се ужасих.

Мери изскимтя. Беше виждала Стивън разгневен до дъното на душата си. Дали я мразеше толкова, че да иска да я убие? Дали желаеше смъртта й?

След два дена Маргарет почина.

Мери беше потресена и съвсем изтощена. Усети, че още стои на колене до тялото на майка си и държи вкочанилите й се ръце. Откога седеше така? Застави тялото си да се подчини на разума. Несръчно и болезнено се вдигна на крака.

В стаята отекваха високо риданията и стоновете на придворните. Шотландците имаха обичай да скърбят шумно, неприкрито и без да се въздържат. Мери се вслуша в плача на дамите на Маргарет, които стояха зад вратата и хълцаха истерично. Вслуша се в рева на мъжете и жените в залата долу. Те също ридаеха и плачеха, както и онези, които се бяха събрали в двора. Сърцераздирателният общ плач пронизваше слуха й, докато болката не обхвана душата на Мери и не я извади от вцепенението.

Усети, че в гърдите й се е свила голяма топка, която иска да избликне навън. Мери се задави от нея.

Мъртва. Мери се задави гръмко. Мъртва. Боже, думата й звучеше толкова неотвратимо. Погледна Маргарет, която изглеждаше толкова ведра в смъртта, колкото беше и в живота. Мъртва! Това й се струваше невъзможно. Не и Маргарет, не и майка ми!

Мери също искаше да заплаче. Искаше да пищи, да ридае и да си скубе косата, както правеха жените в залата отвън. Но не го направи. Трябваше да обуздава скръбта си. Трябва да мисли за братята си. Те щяха да имат нужда от нея в това време на ужасна загуба.

Изведнъж Мери възкликна:

— Майко, толкова те обичам!

Това й изглеждаше невъзможно. Маргарет беше мъртва! Маргарет, скъпата й майка беше мъртва, Малкълм беше мъртъв и Едуард беше мъртъв! Не беше честно! Как щеше да го понесе, как?

Завъртя се, без да вижда нищо. Почувства нужда от уют и утеха, които нямаше кой да й даде. Накрая притисна бузата си към грубата каменна стена, впи пръсти в нея и я прегърна. И заплака.

Плачеше неудържимо. След това заудря стените, докато ръцете й не се разкървавиха. Тогава го намрази заради неговото участие в тяхната гибел, заради тяхното убийство. Намрази мъжа си. Всички бяха мъртви, Малкълм, Маргарет, Едуард и това беше завинаги. Никога повече нямаше да ги види.

Накрая не й останаха сили да плаче повече. Мери се просна на пода. Господи, колко беше уморена! Едва се вдигна, за да седне. Не биваше да продължава така, не биваше, не и когато бе толкова уморена и се съмнява, че ще съумее да ходи.