Бренда Джойс - Обещанието на розата

Мери беше втрещена, но пратеникът бе прав. Стивън беше в разгара на битката. Никой в Олнуик няма да успее да му съобщи за тежкото положение, в което бяха изпаднали. Ако Мери не беше седнала, отдавна да беше припаднала.

Колко хитър беше Малкълм. Мери се ядоса.

След това усети, че в залата е настъпила тишина. Всички я гледаха с изключение на майка й, която се взираше невиждащо в огъня. Погледът им беше осъдителен. Мери скочи на крака и избяга от стаята.

През нощта снегът почна да вали на парцали, а вятърът зави толкова силно, че стана невъзможно да се спи. Мери слушаше мрачния зловещ звук и се мъчеше да не мисли за това, което се случваше на семейството и дома й. Спомни си за майка си. Тя беше толкова объркана, че нямаше никакво съмнение, че е болна. Спомни си и за братята си, които водеха бой и може би дори участваха в самата обсада. Стараеше се да не мисли за баща си, но това беше невъзможно. Той се беше отказал от нея и беше нападнал Олнуик. За миг я заля вълна от омраза, но след това тя отмина и Мери се почувства слаба, изтощена и вцепенена.

Стивън вероятно е узнал вече, че тя е избягала от Олнуик. Това не й носеше никакво облекчение. Беше направила ужасна грешка, като се измъкна без негово разрешение и се провали в мисията си. Когато той разбереше какво е направила, щеше да бъде убеден, че е постъпила така от вероломство. След посещението на Едуард в Олнуик Стивън щеше да си помисли, че бягството й е било подготвено и уговорено предварително. Щеше да си помисли, че е избягала от него при враговете му. Но най-голямата ирония на положението се криеше в това, че тя се беше сблъскала с неподправената истина — че както обича рода и страната си, както обича Шотландия, така смята за свой дом Олнуик и дължи вярност на червената роза на Нортъмбърланд.

Мери съзнаваше, че самият й живот зависи от това дали ще убеди Стивън да повярва в невинността й. А колкото повече време минаваше, толкова повече той щеше да вярва, че тя го е напуснала. Въпреки че той й нямаше никакво доверие, тя го обичаше от все сърце, принадлежеше му и знаеше, че винаги ще бъде единствено негова. Искаше двамата да живеят заедно както преди. Мисълта за евентуално изгнание й беше непоносима. Мери си спомняше твърде добре неприкритата му заплаха да стори именно това. Трябваше незабавно да се върне вкъщи, но как? Докога щеше да продължава тази война? С внезапен ужас осъзна, че ако Малкълм постигнеше целта си, войната нямаше да има край. Стивън, баща му и другите нормани щяха да се бият до смърт, за да отмъстят за разрушаването на Олнуик.

Мери седна в леглото и потрепери. Трябваше да се надява, че тази война ще свърши бързо, а това означаваше да се надява Малкълм да загуби. Не му дължеше вярност, след като той се отрече от нея така безмилостно, но сърце не й даваше да се моли за поражението му. Твърде много години му бе дъщеря.

Мери се вслуша в пронизителния вой на вятъра. Нощта беше побеляла от снежната буря. Достатъчно луда ли е, за да намери кон и да се опита да се върне сама в Олнуик? Обичаше ли достатъчно Стивън, за да рискува живота си заради него?

Мери преглътна. Не беше толкова побъркана, че да се втурне презглава в снежната вихрушка и да рискува да загине. Но обичаше достатъчно Стивън, за да рискува живота си за него, ако се наложеше. Само че това време още не беше настъпило и дано никога да не настъпеше. Но Мери знаеше, че е невъзможно да седи безучастно и да чака примирието, за да се върне вкъщи. Ами ако изобщо нямаше примирие? Щеше да чака бурята да свърши и пътищата да станат проходими. Ако войната още не бе приключила, сама щеше да потегли за дома. И нищо и никой нямаше да я спре.

Мери най-сетне взе решението си и задряма, като се почувства много по-добре отпреди. Обаче когато се събуди на другия ден, тя се усъмни дали скоро ще има възможност да тръгне на път. Снегът беше спрял да вали, влудяващите ветрове също бяха утихнали, но земята навън беше покрита с дебело бяло одеяло. А по-важното бе, че прислужничката на Маргарет каза на Мери, че майка й пак не е спала цяла нощ. В полунощ беше отишла в параклиса на литургия и беше останала там до зори. Беше нарушила нощните пости само с няколко глътки вода и две хапки хляб. Мери узна, че от две седмици насам майка й почти не е яла или спала. Преди две седмици Малкълм беше напуснал Единбург. Стана й ясно, че кралицата е преследвана от собствените си ужасни кошмари. Никакви молби нямаше да я убедят да похапне или поспи. Мери реши да я упои с нещо приспивателно, за да я накара да си почине.