Бренда Джойс - Обещанието на розата

Докато Маргарет се молеше безмълвно със свещеника, Мери се измъкна тихомълком от стаята. Облегна се на стената в коридора. Дамите на майка й я наобиколиха и я заляха с градушка от прошепнати въпроси.

Мери ги разблъска. Знаеше, че загрижеността им е непресторена и че всички до една се боят много за кралицата си. Но тя не знаеше отговора и на един техен въпрос. Не знаеше какво да им каже. Слезе някак си на долния етаж.

Младежът, който им беше съобщил вестта за смъртта на Малкълм, седеше на една маса в голямата зала и ядеше лакомо. Мери седна на пейката до него. Повдигна й се при вида на храната.

— Нима това е истина? — промълви дрезгаво тя. — Наистина ли Малкълм е мъртъв?

Младежът блъсна чинията си настрана. Сините му очи бяха пълни със сълзи.

— Войската му беше нападната в гръб. А след това му отрязаха пътя към неговите хора. Това не биваше да се случва.

Пратеникът гледаше настрани.

Мери сграбчи ръката му със сила, която не беше и подозирала, че притежава.

— Чия войска го нападна?

— На Нортъмбърланд.

Мери усети, че й се завива свят. Масата заплува пред очите й. Стивън ли бе повел атаката, която бе погубила Малкълм? Той ли е бил?

— Принцесо — изрече пресипнало пратеникът. — Има и още нещо.

Мери разтърка очите си. Надяваше се зрението й да се проясни. Масата пак си беше както преди, но целият свят й стана като в мъгла.

— Не — каза тя, — не бива да има още.

Той облиза устните си.

— Раниха Едуард.

— Не! — Мери стисна масата, за да не залитне и падне на земята. — Той не е…

— Раната е лоша. Но беше жив, когато тръгвах за насам.

— Той ще живее — изрече уверено Мери. Затвори очи. Този път й се зави свят от облекчение. — Никой проклет норманин нямаше да убие Ед — С мъка се удържа да не почне пак да трепери. Няма да изпада в истерия точно сега. — А… Олнуик?

— Отблъснаха ни при Кумбрия. Положението се промени. Намираме се отново на мястото, където бяхме преди — изрече мрачно момчето. — Още се води битка за Карлайл. Но сега вече без Малкълм и без Едуард…

Мери затвори очи.

— Едмънд е голям воин, както и другите вождове на кланове…

— Вождовете постоянно се бият помежду си, принцесо. Само Малкълм разполагаше с достатъчно сила, за да ги обедини. — Момчето се подвоуми. — Не всички вярват на Едмънд.

Мери нямаше какво да му отговори. Брат й не беше особено добър по характер. Но щом Ед бе ранен, а Малкълм е загинал… тя незабавно пропъди тези мисли. Нямаше да мисли за баща си, няма. Вместо това щеше да се моли за Ед.

Не биваше да мисли и за Стивън, не и сега, когато хората му бяха убили баща й и ранили брат й. Не биваше.

— Мамо, моля те, пийни малко от това. Това е собствената ти билкова настройка.

Маргарет не й отвърна. Като че ли изобщо не я чуваше. Откакто отец Джозеф си бе отишъл преди часове, Маргарет беше изпаднала в някакво подобно на сън състояние. Никои не можеше да я събуди. Това не беше обикновен сън. Ако Мери не беше забелязала, че майка й още диша, макар и съвсем слабо, тя би я помислила за мъртва.

Мери не беше съвсем на себе си. Не беше спала от дни. Не смееше да се отдели от майка си, не и сега, когато Маргарет като че ли умираше пред очите й. Мери беше взела твърдо решение. Нямаше да й позволи да умре. Не биваше. Но какво можеше да направи, за да го предотврати?

Взе ледените ръце на майка си в своите и ги стопли. Силното почукване на вратата й подейства утешително, защото отклони вниманието й от мрачните мисли. Мери се стресна, когато в стаята влезе Едгар. Видя го за последен път преди три нощи, точно преди първата битка за Карлайл.

Той беше неузнаваем. Беше пребледнял и изглеждаше изтощен. Под очите му имаше тъмни кръгове. Приличаше на съсипан мъж на средна възраст, а не на весел седемнадесет годишен момък. Погледът му се плъзна бързо по Мери и се спря върху майка им.

— Не разбирам — промълви прегракнало той. — Долу ми казаха, че тя е на смъртно легло.

Мери се изправи. Ставите й се бяха вкочанили и я боляха от дългите часове, през които беше стояла на колене пред леглото на майка си. Цялото й тяло я болеше, но тази болка изобщо не можеше да се сравни с мъката в гърдите й.

— Вестта за гибелта на Малкълм не й подейства добре — каза неуверено Мери. Появата на Едгар заплашваше да разклати трудно постигнатия контрол над чувствата й. Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Когато пристигнах, я заварих в ужасно състояние. Не беше яла и спала от дни наред. Беше се поболяла от тревоги. Струва ми се — каза тя прегракнало, — че е предчувствала смъртта на Малкълм.