Бренда Джойс - Обещанието на розата

Мери огледа внимателно майка си. Под очите на Маргарет имаше дълбоки сенки, сякаш беше прекарала много безсънни нощи, изпълнени с грижи и тревога. Мери ахна, защото майка й не само беше видимо уморена, но и по-слаба от друг път. Бледността й накара Мери да се разтревожи дали майка й не е болна.

— Мамо — Мери я прегърна. — Болна ли си?

— Не — гласът на Маргарет прозвуча несигурно. — Какво правиш тук?

— Постъпих като последната глупачка — призна Мери. — Опитах се да убедя татко да прекрати тази война. Едуард реши, че е твърде опасно да се връщам в Олнуик и ме прати тук.

Маргарет я хвана за ръката.

— Е, радвам се да те видя, скъпа. Непоносимо ми е да стоя сама с придворните дами и да чакам вестите — очите на Маргарет блеснаха от непролетите сълзи. Ръката й потрепера.

— Какво има, мамо? — Ако майка й не бе болна, то сигурно й прилошаваше в момента или най-малкото бе много наскърбена.

Устата на Маргарет трепна леко.

— Не мога да се отърва от ужасното предчувствие за близка гибел. През живота ми не съм се страхувала толкова — тя затвори за миг очи. — Много се страхувам за Малкълм и момчетата.

Мери стисна ръката на Маргарет, но сърцето й заби тежко. Усети, че също е обзета от ужас. Нима не беше имала същото злокобно предчувствие?

— Всичко ще бъде наред с тях, мамо — изрече весело тя. — Малкълм е най-големият воин в тази страна. Той е непобедим. Знаеш това. И братята ми са като него. Не се бой. Напразно се тревожиш.

— Дано си права — произнесе апатично Маргарет.

Майка й никога не беше изглеждала така. Кралица Маргарет беше спокойна и уравновесена по природа. Не беше от жените, които се тревожат за щяло и нещяло. Мери искаше да разкрие болките си и да разкаже всичко на майка си, но усети, че това в момента е невъзможно. По-късно, каза си тя. Когато войната свърши и татко и момчетата си тръгнат за вкъщи, тогава ще имам колкото си време поискам, за да й разкажа за всичките си проблеми.

Мери се усмихна с пресилена веселост на Маргарет.

— Хайде да прекратим нощния пост, мамо. Не знам за теб, но аз съм гладна.

През целия ден Маргарет бе седяла в стола си в женската дневна до камината. Иглата й се движеше механично над някакъв фин бродиран плат. Очакваше вест за изхода от първата битка. Вестта пристигна късно вечерта, когато вече валеше сняг. Тя беше доста ободряваща… поне за шотландците.

Шотландската армия не беше успяла да си възвърне Карлайл, но това вече нямаше значение. Защото, докато шотландците и норманите се сражаваха яростно в Кумбрия, друга войска, водена от самия Малкълм, се беше промъкнала край Карлайл и беше навлязла в източните краища на Нортъмбърланд. А оттам се беше насочила към самото сърце на графството. Олнуик беше обсаден.

Слугите и жените в залата завикаха от радост, с изключение на Маргарет, която не се усмихна нито веднъж. Страхът не изчезна от лицето й. И с изключение на Мери, която беше толкова потресена, че едва стоеше на крака. Отпусна се в един стол и потрепери.

Олнуик е обсаден.

Първо се сети за Изабел и за графинята. Мили боже, смили се над тях! Дано да са живи и здрави! Мери затвори очи от мъка. Графинята беше силна и решителна жена. Ако някой бе в състояние да обедини хората в Олнуик пред вражеското нападение, това беше тя. В този миг Мери разбра кому трябваше да бъде вярна. Не изпитваше симпатия към нападателите, а само към обсадените. Само към Де Уорънови.

Изводите от станалото я разтърсиха окончателно. Баща й Малкълм беше нападнал Олнуик, дома на дъщеря си. Страстта му към отмъщение не познаваше граници.

Но тя вече не му беше дъщеря, нали? Той се беше отказал от нея.

Мери погледна вестителя — дребен и тромав мъж, който, макар и уморен, не си намираше място от радост. Той непрестанно уверяваше Маргарет, че Малкълм и синовете му са добре. Мери се обърна към него.

— Възможно ли е да превземат Олнуик?

Мъжът изгледа Мери с блеснали очи.

— Това е само въпрос на време.

— Но те нямат време. Когато мъжът ми разбере, че домът му е обсаден… ще тръгне с хората си към Олнуик, за да го спаси.

Човекът я погледна право в очите. Беше застанал така, сякаш всеки момент щеше да я набие, разкрачил широко крака.

— Но мъжът ти, лейди Де Уорън, в момента е зает с яростна битка и няма как да я напусне. Дълго време ще мине, преди някой да разбере за обсадата. Освен ако някой в Олнуик не дръзне да се промъкне незабелязано покрай войската на баща ти — той се усмихна. — Стана точно, както го беше планирал Малкълм.