Бренда Джойс: Огньовете на рая

— Ами сега? — запита Джоана, докато обикаляха автомобила.

— Качваме се и тръгваме.

— Много ми е неприятно, че засягам въпроса, но ти не знаеш да караш.

— Пфу! Разбира се, че знам. Толкова е лесно, че всеки идиот може да се справи.

След голямо суетене те дотътриха багажа и изпълниха с него миниатюрната задна седалка на колата. Бяха задъхани и плувнали в пот. Люси искаше да свали шапката си, но не се осмели да го стори, защото се боеше да не развали модерния си вид на госпожица с бяла като слонова кост кожа — проклятие за всяка червенокоска. Те се качиха и си запретнаха полите.

— Люси… — подхвана колебливо Джоана.

— Големи огнени кълба! — Люси изруга с любимото ново проклятие, усвоено от кавалера й Леон, но колата не помръдна. Тя слезе от машината, последвана от разточителната си фуста. Изгаряше от желание да захвърли плътно прилепналото елече с кадифени ревери, защото жегата и влагата бяха убийствени. Залови се за манивелата. — Ще я завъртя и когато прихване, натисни педала за газта съвсем леко — обърна се тя към Джоана и задъхана развъртя манивелата. Машината запали. — Нали ти казах, че е лесно — каза тя, присвила лице от болка, и се изкатери с мъка обратно в колата. Беше наблюдавала мнозина от приятелите си как шофират. Отстрани всичко изглеждаше като игра. Ала когато натисна газта, колата подскочи напред и се джасна в дървения страничен стълб на магазина.

— По дяволите!

— Люси!

Воплите им се сляха в едно. Зачервена като рак, Люси се измъкна със залитане от колата.

— Добре ли си? — запита тя, все още неспособна да повярва в лошия старт.

Джоана й кимна утвърдително, бяла като платно и трепереща. Търговецът и тримата мъже се втурнаха навън, като крещяха несвързано, защото момичетата бяха спукали голямата магазинна витрина. Люси не им обърна внимание, разтревожена от огледа на предната броня. Като по чудо имаше само няколко драскотини и една идеално кръгла вдлъбнатина с размери на диня.

— Защо не изви? — извика Джоана.

— Нямах време — обясни Люси и потърка една от драскотините, сякаш би могла да я заличи.

— Ще си купиш нова кола — утеши я Джоана.

Люси и хвърли кос поглед.

— Току-що похарчих всичките си джобни пари, а имам да давам и още. — Тя подаде на търговеца сто долара, дари го като премия със сияйна усмивка, след което потеглиха. Джоана си замълча, въпреки че Люси плати за нанесената щета повече от необходимото.

Караха с десет мили в час. Беше прекрасно въпреки горещината и влагата, защото ги съпровождаше лек, топъл бриз. Люси въздъхна с облекчение, след като най-накрая се намериха на пътя. За нищо на света не би си признала, но случката я потресе. Затова пък беше уверена, че остатъкът от пътуването ще мине гладко. Реши да се откаже от първоначалното си намерение да мине по главната улица. Движението в града често биваше натоварено заради многото коне, екипажи, каруци и автомобили. Понякога се размотаваха дори и говеда като отглас от отдавна отминало време. Люси бе опознала ограничените си възможности и щеше да се придържа към сравнително спокойните околни пътища, които водеха извън града. Час по-късно те бяха оставили и последните жилищни постройки след себе си. Слънцето прежуряше.

— Във влака беше по-хладно — кротко се обади Джоана.

Люси не отговори, защото приятелката й беше права. Колата подскачаше по спечените коловози и дупки на пътя, а наоколо не се забелязваше друга жива душа. Седалищните части на Люси се бяха протрили, а гърбът й бе изтръпнал и болеше. Защо пътят беше толкова безлюден? Хълмовете наоколо бяха сухи и пожълтели от лятното слънце. Над тях кръжаха лешояди. Люси не искаше да знае какво ги беше привлякло. Цялата работа нямаше нищо общо с пикник, но си беше приключение, помисли си тя.

— Чудя се дали тези пътища са винаги така пусти — отбеляза с усилие Джоана.

— Естествено, че са — бодро каза Люси, опитвайки се да прикрие собственото си притеснение. — В колко часа напуснахме Сан Антонио?

— В два — отвърна Джоана и механично погледна осемнайсет-каратовия си джобен часовник — Сега е близо четири и половина. — Сякаш не бяха карали само два часа и половина, а цяло денонощие. У Люси започнаха да се прокрадват съмнения, които тя отказа да приеме.

— Виждаш ли как препуска времето. Ще бъдем в Парадайз, преди да се усетиш.

Люси забеляза един пътник. Внезапно у нея се надигна тревога. Пешеходец толкова далеч от града? Бяха се оказали на път, който не водеше никъде. Човекът носеше седло, но тази подробност не я успокои. По това време цели армии от скитници се разкарваха по пътищата заради Депресията. Само преди година тези свирепи безработни без постоянно местожителство бяха стигнали чак до Вашингтон. Моментът изискваше благоразумие и решителност. За да осигури на непознатия достатъчно широка ивица от пътя, Люси свърна внимателно в другия му край и се приземи право в една дълбока дупка. Джоана наддаде глух стон, когато машината се разтресе. Люси хвърли един поглед към мъжа. Той носеше избелели дънки, ботуши и риза, която се ветрееше свободно около гърдите му. Погледна ги през рамо и спря, за да изчака приближаването им. Люси си каза, че внезапният и страх е смешен, но въпреки това й се прииска да ускори.