Бренда Джойс - Огньовете на рая

— Навярно би могъл да помогне — зашепна припряно Джоана.

Люси се загледа в полюшващата се по мъжки походка.

— Или да ни убие. Дори нещо по-лошо.

Даже и да я бе дочул, мъжът не наруши ритъма на крачката си. Люси претегли набързо всички възможности. Че беше скитник, в това нямаше съмнение. Но не им бе сторил нищо. Тя чевръсто се затича подире му.

— Почакайте! Господине, почакайте!

Той нито се спря, нито забави крачка. Продължаваше да се отдалечава, сякаш думите й не го засягаха. Люси остана шокирана. Никой досега не я бе пренебрегвал така. В прилив на решителност тя повдигна полите си и се запрепъва след него.

— Спрете! Господине! Сър!

Обръщението й го закова на място. Той се извърна, издаде напред якото си бедро, подпря седлото върху него и зачака.

Люси се поспря, все още на значително разстояние от непознатия. Лицето му оставаше безизразно. Начинът, по който се държеше, беше така арогантен… Тя се намръщи и пристъпи към него толкова, колкото да не й се налага да вика, но остави достатъчно разстояние помежду им, за да му се изплъзне, ако се наложеше.

— Извинете — вкара тя в ход ослепителната си усмивка, без да получи очаквания резултат, — мислите ли, че можете да ни помогнете?

Мъжът я загледа втренчено. Люси си почувства неловко, когато не последва отговор, и сериозно се усъмни дали трябваше да се обръща за помощ към този бездомник. Погледът му я жигосваше като дамга и я накара да се размърда неспокойно. В радиус от няколко мили наоколо нямаше жива душа и Люси не можеше да не си даде сметка, че беше застанала сама срещу този мъж сред безбрежната тексаска пустиня, ширнала се до безкрая. Ситуацията изглеждаше смущаващо интимна. Те се нуждаеха от помощта му. Люси пое въздух и отново вкара в действие чаровната усмивка — средство спрямо мъжете, което никога не я бе подвеждало.

— Както можете сам да се убедите, колата ни се строши. Не можем да я зарежем заради всичкия багаж в нея, а нямам ни най-малка представа какво да правя. — Тя му хвърли умоляващ, безпомощен поглед. — Разбирате ли нещо от коли, сър?

— Нищо.

Не беше очаквала толкова кратък и категоричен отговор. В интерес на истината пътищата й никога не се бяха пресичали с хора от неговата категория, затова не знаеше какво да очаква. Нейната среда беше много затворена. Като малка Люси посети няколко работнически събрания, и дори попадна сред стачници, но едва си спомняше тези събития. Независимо от социалното положение на този мъж тя очакваше известна проява на кавалерство. Затова и се стъписа от изненада.

За миг очите му заискряха от гняв, за да приемат отново безизразното си изражение. Когато погледът му се извърна към колата, Люси настоятелно го замоли:

— Прегледайте автомобила, сър! Моля ви!

За момент си помисли, че мъжът ще откаже. Той я погледна, а ъгълчетата на устните му се присвиха леко. Сърцето й щеше да се пръсне. Непознатият я изнервяше. Изживяването беше ново и не й се хареса особено.

Безмълвен, мъжът премина покрай нея толкова близо, че тялото му се отърка в нейното. Тя не се отмести, за да избегне съприкосновението. Той положи внимателно седлото на земята, клекна до автомобила и заоглежда машината.

— Можете ли да го поправите?

— Да.

Люси и Джоана си размениха тържествуващи погледи. Странникът се изправи в цял ръст и вдигна седлото.

— Но няма да го направя.

Люси зяпна от изненада. Това само го ядоса.

— След около час ще стигнете до едно ранчо. Вярвам, че разходката ще ви се отрази добре. Там ще ви помогнат.

Той започна да се отдалечава с бързи крачки. Люси погледна невярващо приятелката си. Непознатият наистина щеше да ги зареже.

— Настигни го! — завайка се Джоана.

— По дяволите! — изруга Люси, съкрушена от грубостта на мъжа. Той бе толкова невъзпитан и още по-лошо — опасен. Не приличаше на обикновен ратай и със сигурност нямаше нищо общо с мъжете, които бе срещала. Разликата в произхода им беше очевидна, но положението изглеждаше толкова окаяно, че здравият разум й подсказа да се затича след него.

Внезапно той се спря и хвърли седлото на земята. Люси подскочи от изненада, когато непознатият се запъти с тежки стъпки към нея. Ризата му се ветрееше свободно, коремът над потъмнялата сребърна катарама на колана беше плосък и твърд като канара, а кожата лъщеше от пот. Люси поруменя, когато осъзна какво беше привлякло вниманието й. Той се спря рязко.

— Не ме изкушавай!

— Моля!

— Трябва да съм полудял!