Бренда Джойс - Огньовете на рая

— Ще ни помогнете ли?

— Както казах, сигурно съм полудял.

— Благодаря ви.

— Не ми благодари, защото всъщност съм изтъкан от злина. Разбра ли?

Люси го изгледа неразбиращо. Защо беше толкова разгневен и толкова неприязнено настроен към нея? Та той дори не я познаваше.

— Не ме гледай с тези невинни сини очи, принцесо — обади се той. — Не го правя заради теб, а за себе си.

— Каква съм глупачка наистина! — каза Люси. — Колко искате?

Той се разсмя, докато събличаше ризата си.

— Не ти искам парите — отвърна непознатият и плъзна поглед отвъд нея.

Люси вирна още по-високо глава. Вътрешно беше разтърсена. Погледът му беше зъл, в него се долавяше нещо парещо и непознато. Тя реши, че го ненавижда. Ужасен грубиян, истинска отрепка. Ако не се нуждаеше от помощта му…

— Не разбирам. Ако не искате пари…

Той захвърли ризата върху капака на колата и се извърна.

— Щях да оправя счупената ос веднага, ако ме беше взела.

Люси се загледа в лъскавия и масивен торс и мощните мускулести ръце. Температурата й се покачи още повече. Никога преди не беше виждала полугол мъж. Знаеше, че не трябва да гледа. Този път невъзпитано постъпваше тя.

Той наруши внезапно възцарилата се тишина.

— Въоръжете се с търпение и се наслаждавайте спокойно на гледката.

Люси ужасена осъзна, че той я бе разкрил, и отмести бързо поглед встрани.

— Ще ви откараме, когато поправите колата — едва промълви тя и положи ръка на сърцето си, за да успокои ритъма му.

Момичетата застанаха една до друга зад него, докато той повдигаше автомобила с камъни. Люси се възползва от паузата, за да се овладее. Сега вече се налагаше да го вземат в автомобила. Дано никой никога не откриеше, че са взели на стоп напълно непознат човек, защото в случая даже не ставаше въпрос за джентълмен, а за нещо много по-лошо. Люси почти си пожела мъжът да не успее да оправи лимузината. Ала нямаха избор. Тя реши, че е за предпочитане да го качат при себе си, отколкото да заседнат насред пустинята без жива душа наоколо.

След като повдигна лимузината, мъжът постави ръка върху предницата и я тласна назад. Колата се залюля колебливо.

— Какво правите? — извика Люси.

Погледът, който той й отправи, я накара да съжали, задето се обади.

— По-добре да падне сега, отколкото да се стовари после отгоре ми.

Той легна на земята и се запровира под машината. Люси разбра намеренията му и понечи да се възпротиви. Можеше и да е скитник, при това от най-лошите, но тя не искаше автомобилът да го размаже. Джоана я сръга за стотен път. Сините й очи сякаш безмълвно питаха: „Какво ще стане сега?“. Люси знаеше, че приятелката й се безпокои да не закъсат по пътя. Минаваше пет и след няколко часа щеше да мръкне. Когато напускаха Сан Антонио, тя имаше намерение да намерят хотел, за да прекарат нощта. Сега обаче не можеха да открият нищо подобно наоколо. Спомни си как бяха преминали покрай няколко малки градчета, но това беше много отдавна. Люси реши да не мисли и да остави проблема за по-късно. Мъжът се измъкна изпод автомобила и се изправи. Този път тя не посмя да придвижи погледа си по-надолу от очите му.

— Готово ли е?

— Засега — каза той и я погледна настоятелно.

— Какво не беше наред?

— Оста е счупена. Ще издържи, докато я оправят както трябва. Закъде пътувате?

Люси се поколеба дали да вземат този як, недодялан мъж с тях.

— Отиваме в Парадайз — обади се плахо някъде отзад Джоана.

Люси се изчерви, защото беше сигурна, че той чете мислите й.

— Чудиш се как да офейкате без мен? — каза той, а гласът му беше толкова ласкав, че тя не можа да повярва на ушите си.

— Моля?

— Чу много добре.

— Няма нищо такова, нали обещахме да ви вземем — каза тя и отново вкара в действие сияйната си усмивка.

— Не изглеждаш много щастлива.

Люси и Джоана се спогледаха. Люси хвана приятелката си за лакътя и я подкани да тръгват — в края на краищата винаги държеше на дадената дума.

— Да вървим.

— Но, Люси… — запротестира Джоана.

— Не се безпокой, всичко е наред.

— Няма ли да се качвате най-после? — обади се зад тях непознатият.

Джоана безропотно се качи в колата, но Люси остана твърдо на мястото си.

— Маниерите ви са доста съмнителни!

— Така ли мислиш? От моите маниери може да се желае още много, но същото важи и за твоето отношение към непознати, принцесо — каза той и я хвана безпардонно за рамото. Жестът му предполагаше изглаждане на отношенията.

— Защо ме обиждате?