Бренда Джойс: Огньовете на рая

— Ела! — заповяда той.

Тя вече се гърчеше и хлипаше в екстаз, нареждайки страстно името му. „Шоз, Шоз, Шоз!“

Той се измъкна от нея и я сграбчи за косата — от грижливо нагласената й прическа не остана нищо. После подпря коляно в масата, наведе я рязко надолу и навлезе между устните й, докато тя продължаваше да плува сред вълните на оргазма си. Мериан се задъха. Той се устреми навътре и се освободи.

Тя се надигна и го загледа изпитателно. Огромните му длани сръчно закопчаха панталона, а светлите му очи срещнаха погледа й. В чертите на лицето му не се долавяше и сянка от удоволствие. Усмивката му бе жестока.

— Няма ли да ме запиташ за последната година от моя живот, Мериан?

Тя почувства пронизващ ужас и се загърна плътно в халата си. Логика и реалност се противопоставяха една на друга. Не би трябвало да е тук. Не би могъл да е тук. Беше изминала само година. Как ли се бе измъкнал?

— Никога не съм искала…

— Нима? Разбира се, че си го искала.

— Не, Шоз.

— Разполагаше с цели два дена, за да кажеш истината — изсмя се дрезгаво той. — Два дена. Не си ли съгласна, че в моя случай правосъдието беше малко прибързано?

Тя не посмя да отговори, защото той беше прав.

— Попитай ме! — нареди той, застанал заплашително с широко разтворени крака.

Тя познаваше силата, която се криеше в мускулестото му тяло. Очите й плувнаха в сълзи.

— Беше… беше ли много страшно?

— Като в ада.

Погледите им се преплетоха. Крайчетата на устните му се извиха нагоре.

— В затвора дори беше по-страшно.

Парадайз, Тексас 1897 година

Името й не бе Палавницата, но би могло спокойно и да бъде. Между втората и двайсетата си година бе загазвала по-често, отколкото петте й по-малки братя взети заедно. А всеки един от тях си беше роден пакостник.

Както майка й често отбелязваше, тя невинаги си търсеше белята, а понякога се случваше и обратното. На две години прекараше по-голямата част от времето си с намерението да открие значението на собствената си вселена, проучвайки и много често чупейки всичко, до което се докоснеше. На три реши да провери дали домашният любимец, един малък териер, може да лети. За щастие животното завърши полета си от прозореца на втория етаж в един храст като по чудо невредимо. Нея Коледа тя остана будна цяла нощ, скрита зад канапето във всекидневната, за да види дали дядо Коледа наистина ще се спусне надолу по комина. На четири реши да посети баба и дядо в западен Тексас. Беше изключително сериозна, когато помоли кабриолета да я откара „на влака“.

За щастие шофьорът я върна у дома. На пет момиченцето се разбунтува за първи път. Майка й поддържаше активно движението за правата на жените и по време на едно събрание пламенната й реч бе прекъсната от запратени от публиката домати. Малката присъстваше на първия ред, седнала върху раменете на баща си. В залата се беше възцарило безредие. Момиченцето не можеше да си позволи да остане в сянката на събитията. Докато бащата се мъчеше да се добере до съпругата си и да я изведе навън в безопасност, детето грабна бомбето на един господин и замери с него опонентите на майка си, надавайки боен вик. Суматохата й достави истинска наслада.

Първият провал дойде, когато се опита да яхне сама любимото ловджийско куче на баща си. Тя беше подкарала звяра по Пето авеню право към Сентръл парк, ала бесният родител бързо я залови.

Казваше се Люси Браг. Баба й и дядо й казваха, че е точно копие на баща си Рейд — най-големият нехранимайко в околността като дете. Майка и я умоляваше да спре и да помисли винаги преди да действа. Люси обещаваше да го стори, но…

Вече беше на двайсет и току-що бе завършила трета година в колежа Радклиф. Отиването в Бостън се оказа триумф със съдбоносни измерения. Баща й настояваше тя да си остане в Ню Йорк и дори да живее при тях, за да не я изпуска от очи. Люси не искаше и да чуе. Беше се преборила със зъби и нокти за правото на самостоятелност, като обеща да следва възможно най-миролюбива линия на поведение. В края на краищата разумната й майка се съгласи, а баща й отстъпи неохотно.

За голямо облекчение на родителите й годината премина кротко. Дори прекалено тихо, както бе отбелязал баща й — той сякаш очакваше всеки момент да настъпи провал. Първата й година не беше никак мирна. Едва не я изключиха. Естествено по злощастно стечение на обстоятелствата. Никога нямаше да я хванат, че се връща в пансиона след сигнала за загасяне на лампите, ако конят на кавалера й не бе стъпил накриво.