Бренда Джойс - Огньовете на рая

— Така изглежда. — Една от прислужниците призна през сълзи, че е останала последна предната вечер да почисти и приятелят й дошъл при нея, пушейки. — Къщата е прихванала бързо, особено след горещото лято.

— Дядо и баба го понасят ужасно.

— И двамата са силни. Опират се един на друг. Имат ранчото, Парадайз. Ще се оправят.

— Дядо изглеждаше толкова стар снощи — рече Люси съкрушена. Няколко часа по-рано Дерек изглеждаше блед и измършавял, точно на осемдесет, уморен и победен. А Миранда сякаш се прегърби — А баба, как само плачеше…

— Ще останем и ще ги подкрепяме, докато се оправят.

— Благодаря ти — отвърна Люси и го целуна.

Намериха дядо й и баба й да обикалят из руините, хванати за ръце. Люси и Шоз се приближиха предпазливи, но решени да им помогнат в бедата.

— Мисля, че всички заслужаваме малко палачинки тази сутрин — опита се Люси да развесели обстановката.

Дерек се извърна.

— Само камините са останали — заяви той с равен глас, а двамата млади се спогледаха стреснати.

— Мисля, че ни трябват тухлени — рече Миранда твърдо.

— Добре. Започваме възстановяването веднага — отвърна съпругът й.

Люси погледна Шоз очарована.

— Възстановяване!

Дерек я измери с поглед.

— Защо си толкова учудена? Имам да се грижа за цяло ранчо. А не мога да го правя от хотелската стая в града.

— Аз… — Люси се усмихна на Шоз.

— Преди възстановяването обаче бих искала да наемем архитект — обяви Миранда.

— Архитект! — изръмжа Дерек. — Какво имаш предвид, жено?

— На моята възраст ми се полага известен лукс.

— Ние живеехме в лукс.

— Искам мраморна баня и басейн.

— Съгласен съм.

— И този път каменни подове.

— Добре. Имаш ли предвид някой архитект?

— Чух, че имало някакъв много добър в Остин. — Миранда и Дерек се усмихнаха един на друг.

Шоз погледна Люси и съзря молбата в очите й. Прегърна я през кръста и я притисна до себе си.

— Искаме да останем и да ви помогнем при възстановяването.

— Ще се справиш ли с чука?

— Да, сър.

— Значи си нает. След закуска хващай мъжете и започвайте да разчиствате отломките. Люси, заведи баба си в Остин и наемете онзи архитект. Но не се връщайте без планове!

Люси хвана баба си за ръка.

— Можем да тръгнем за Остин утре сутринта.

— А днес? — попита Миранда.

Люси погледна Шоз, като едва сдържаше смеха си. Той също се усмихваше.

— Ако ще правим сватба през юни, по-добре е да започнем още сега — отбеляза Дерек.

Люси хвана Шоз за ръка.

— Ще отсъствам няколко дни, мили.

— Добре — засмя се той. — Мисля, че работата ще ме уморява прекалено много, за да се проявявам като грижовен годеник.

— Може би ще трябва да направим просторно крило за гости — рече Дерек замислено и погледна към младите. — С няколко детски стаи.

— Или вила за гости! — извика Миранда развълнувана. — Можем да разчистим сечището отзад — гледката ще бъде чудна!

Докато баба й и дядо й крояха все нови и нови планове, Люси дръпна Шоз настрани.

— Наистина ли нямаш нищо против да поостанем и да помогнем?

Вятърът разроши косата й. Шоз я оправи.

— Наистина искам да помогнем, Люси. Освен това нямаме много време заради сватбата през юни.

— Ще почакаш ли?

— До юни? Да, разбира се. След като това те прави толкова щастлива.

Тя докосна лицето му, като внимаваше за марлята на бузата.

— Ти ме правиш щастлива, Шоз. И утре да се оженехме, пак щях да се радвам.

— Искаш да кажеш, че можем да променим датата?

Тя усети закачката и се засмя, а той я прегърна. Устните му докоснаха нежно носа й.

— Триумф и трагедия — промълви той. — Не сме единствените щастливи тук.

Люси последва погледа му и видя възрастната двойка: Дерек сочеше нещо, а Миранда кимаше въодушевена.

— Погледни ги — продължи той меко. — Женени от половин век, партньори и любовници от петдесет години. Само преди часове бяха шокирани, почти съкрушени. А сега се вдигат — заедно — и се наслаждават на новото предизвикателство.

Тя се облегна назад и се взря в красивото му лице — колко чувствителен бе той и каква късметлийка се оказа тя.

— Един ден — каза той дрезгаво, а сивите му очи бяха пълни с чувство, — и ние ще бъдем така.

От очите на Люси бликнаха сълзи.

— Казвала ли съм ти днес колко много те обичам?

Той остана неподвижен.

— Не, Люси. — Той погали високите й скули. — Можеше да загинеш днес. Господи! Но ти знаеш, знаеш…

— Ти рискува живота си за мен — отвърна Люси печално. — Когато си готов да изречеш думите, аз съм насреща, но не трябва да се насилваш сега, Шоз. Аз знам.