Бренда Джойс - Огньовете на рая

Шоз стигна до тях и сграбчи сина си.

— Добре ли си?

— Да, татко — отвърна Роберто с разширени от ужас очи.

— Къде е Миранда? — извика Дерек, като се изправи на крака.

— Не знам.

— Изпратих я да вземе Люси — трябва да са излезли преди мен.

Шоз сграбчи стареца, за да му попречи да се хвърли обезумял обратно в огнения ад. Точно тогава Миранда изскочи от къщата, бягайки, а бялата й нощница пръскаше пламъци.

Дерек се спусна върху нея, за да потуши с тяло пламъците. Шоз видя как огънят обхваща панталоните му и си свали сакото, за да го изгаси. След секунди възрастната двойка лежеше, задъхана и кашляща, но невредима, на тревата. Шоз хвана за ръцете старата жена.

— Къде е Люси? Къде е Люси!

— Не знам. Не е в стаята си — мислех, че е с теб!

Шоз грабна сакото си, преметна го през главата и тръгна по стълбите в пламъците.

— Библиотеката! — изкрещя Миранда след него. — Оставих я в библиотеката!

Огънят облизваше ботушите му, краката му се сгорещиха. Той мина през пукащите пламъци към преддверието. Огънят беше стигнал до първите стъпала нагоре. Шоз почувства как коляното му пламва и задуши огъня с голи ръце.

Втурна се през салона, като крещеше името на Люси.

Огънят го преследваше по петите.

— Люси! — Той гледаше как стената до него пламва и от бяла се превръща в ярко червена. Стигна до вратата на библиотеката точно навреме — там чу вик.

Без да се спира, той се хвърли към вратата и влезе с трясък вътре.

Всичко стана толкова бързо, че Шоз само се опърли. Завесите вече горяха в алено-златни отблясъци, а килимите тъкмо лумваха. Горяха и первазите. Димът се спускаше на талази. Люси стоеше по средата на стаята и нямаше къде да избяга. Видя го и се хвърли в ръцете му.

Един бърз поглед навън му подсказа, че не може да се избяга нито през прозорците, нито през стъклените врати. Като я пазеше с тялото и дрехите си, той се вряза във вратата. Пламъците опърлиха коленете и хълбоците му.

Спусна се към изхода — пръстите на краката му като че горяха, сякаш стъпваше върху огън. Никога не бе бягал по-бързо — пламъците вече облизваха плата на дънките му. Преминаха бързо през преддверието и навън на горящата веранда.

Не усети как падна. Ала наистина беше на земята заедно с Люси, когато го заляха с вода. За миг остана на земята бездиханен, но облекчението от водата бързо отмина — коленете, бедрата и бузата му сякаш горяха. Люси. Той се надигна и обхвана с ръце лицето й.

— Люси!

Тя се закашля. Кашляше, превиваше се и се притискаше към него, а Шоз сякаш окаменя.

Дерек обикаляше покрай тях, докато десетки други мъже се бореха със стихията с маркучи и кофи.

— Добре ли сте? — попита той разтревожен. — Шоз, Люси, добре ли сте?

Шоз се втренчи в Люси, докато тя се бореше за въздух.

— Да — рече тя дрезгаво и отново се закашля. — Шоз?

— Тук съм. — Той се обърна по гръб и пое ръката й. Двамата се притиснаха един в друг.

Шоз не се възпротиви, когато ръцете на стареца опипваха тялото му за контузии.

— Късметлия — отбеляза Дерек. — Ботушите и чорапите ти са изгорели, а предполагам, че на пръстите на краката ти са излезли една-две пришки. Един въглен е опърлил бузата ти, а на коленете има няколко изгаряния. Но иначе си добре.

— Бабо? — попита Люси, докато се изправяше изтощена.

— Тя е добре. Заведе Роберто в лятната кухня.

Шоз също се поизправи. Тримата бяха с лице към къщата. Тя бе истински ад и нямаше никаква надежда за спасение. Пламъците я обгръщаха и се устремяваха към небесата. Младият мъж погледна по-възрастния и го видя как се взира с напрегнато и мъртвешки бледо лице. Люси го хвана за ръка и двамата с Шоз се спогледаха.

— О, дядо.

Той не отговори. Не можеше да пророни и дума.

Шоз гледаше как къщата гори и си мислеше как този силен мъж бе довел младата си съпруга тук през 1840 година и бе построил всичко наоколо с двете си ръце, с кръв, сълзи и пот на челото. Бе се борил дръзко със земята, за да остави наследство на жена си и децата си. Така бе завладял много повече от поначало предвиденото — бе създал империя, династия. Шоз се изпълни с огромно уважение, но заедно с това и с невероятна тъга.

На зазоряване огънят най-сетне угасна. Останаха само овъглените греди и почернелите камини и комини. Никой не спа тази нощ, а сега всички се разотиваха, за да се захванат с работата за деня. Люси и Шоз останаха заедно, прегърнати през кръста и загледани в останките от къщата.

— Наистина ли мислиш, че е започнало от кухнята? — попита Люси.