Бренда Джойс - Скандал

Ужасът я парализира. Не можеше да помръдне, не можеше да диша.

Постепенно обаче съзнанието й започна да функционира.

— Защо? — прошепна тя. — Защо, Патрик?

— Какво „защо“, Ан?

Гърлото й беше ужасно пресъхнало.

— Защо направи всичко това? Ти си бил, нали? Ти си този, който ме дебнеше, който ме плашеше, който се опитваше да ме убие!

Погледът му бе напълно непроницаем.

— Никога не бих ти сторил зло, Ан. Трябва да ми повярваш.

Ан трепереше като лист.

— Можех да умра, ако огънят в стаята ми се бе разгорял, Патрик! Можех да си строша врата, когато Блейз стана неуправляем! Очевидно е, че ме ненавиждаш, Патрик, но бога ми, защо?

— Не те мразя — яростно извика Патрик. — Не съм направил нито едно от тези неща. — Той се озърна нервно, сякаш се боеше от нещо или от някого, и добави с груб, безкомпромисен тон: — Хайде, тръгваме.

Сетне я сграбчи здраво за ръката и я повлече към пътеката, където кротко пасеше конят му. Ан се дръпна стреснато.

— Не. Къде ме водиш? Какво си намислил?

Патрик се завъртя рязко с лице към нея.

— Защо не ми вярваш? Никога не бих те наранил! — Крещеше като обезумял. — Аз те обичам, Ан!

Тя поклати глава. Сърцето й туптеше на огромни, уплашени подскоци.

— Това не е любов, Патрик. Сигурно страшно много ме мразиш, за да желаеш смъртта ми.

Той я разтърси с все сила.

— Не желая смъртта ти. Убиецът е твоят съпруг, Ан, не аз.

Ан понечи да възрази, но бързо се овладя. Трябваше да е луда, за да му противоречи. Но какво можеше да стори? Беше ужасена. Въпреки настояванията на Патрик тя знаеше, че животът й е в опасност.

— Да вървим, Ан — решително каза той.

Но преди да успее отново да я повлече към коня си, в гъсталака над главите им се чу пращене на съчки и шум на листа и пред очите им се появи Дом, който се спускаше пешком по склона.

— Ан! — извика той и се затича, пързаляйки се, към нея.

Ан се закова на място. Сърцето и заби още по-бързо. След миг Дом беше вече при тях. Патрик пристъпи пред нея.

— Върви си, Сейнт Джордж — каза той почти дружелюбно. — Тя не те иска. Защото знае какво представляваш — едно презряно копеле, жалък убиец. Ан идва с мен.

Ан направи един-единствен безуспешен опит да се отскубне от него и се отказа. Погледът й срещна погледа на Дом и видя предупреждението в очите му. Дом искаше от нея да не мърда, искаше да се оправи с Патрик сам.

Но Патрик забеляза мълчаливата размяна на погледи помежду им и в зениците му светнаха яростни искри.

— Господи, не мога да повярвам! Ти продължаваш да го обичаш?! Въпреки всичко, което ти стори, въпреки че ясно показа истинската си същност?!

Ан с мъка се въздържа да не кимне утвърдително.

— Патрик, защо не пуснеш Ан? Знам, че не искаш да й сториш нищо лошо. Тя е твоя приятелка.

— Не! — Ръцете му бяха свити в юмруци. — Ти имаше своя шанс да я спечелиш, Дом, но вече го проигра. Веднъж поне нещата да не се подредят така, както ти се иска на теб. Веднъж поне да са в моя полза.

Дом не помръдна. Беше застанал нащрек, с широко разкрачени крака, и не отместваше поглед от Патрик.

— Много неща не са подредени така, както ми се иска, Патрик — каза той с утешителен тон. — Както сам изтъкна, напоследък се превърнах в презряно копеле и бях обвинен в убийство.

Патрик се задъхваше от гняв.

— Да, но въпреки това си наследник на Ръдърфорд. Още не мога да го повярвам. Мислех, че този път най-после ще се сринеш от високо, ще бъдеш размазан. Но ти пак не падна по гръб, сякаш имаш девет живота като котките.

Ан дишаше тежко. Погледът й непрестанно се местеше от разяреното лице на Патрик към спокойното, непреклонно лице на Дом. Знаеше, че ако вниманието на Патрик по някакъв начин бъде отвлечено, навярно ще успее да се отскубне от него и да изтича при Дом.

— Не можеш да принудиш Ан да дойде с теб против волята си — меко каза Дом. — Да тръгваме. — Това беше заповед, макар и произнесена тихо. Той се обърна към Ан. — Ела, Ан.

Тя се поколеба за миг. И в следващия миг Патрик я стисна още по-силно и я дръпна плътно до себе си.

— Ан остава с мен. Цели четири години съм чакал този ден, Дом. — Лицето му бе придобило свирепо изражение. — От четири години чакам Ан да те напусне, да предпочете мен пред теб.

Ан не помръдваше. Дом също.

— Искам тя да се разведе с теб — добави Патрик.

— Никога няма да й дам развод — тихо каза Дом. — Виж, Патрик, не те обвинявам за това, че си се влюбил в съпругата ми. А сега защо не ми подадеш оръжието, което криеш във вътрешния си джоб?