Бренда Джойс - Скандал

Ан извика ужасено.

— Не. — Патрик се обърна към нея. — В ръката му изневиделица се бе появил малък пистолет. — Ще продължаваш ли да го обичаш, когато бъде просто един призрак, Ан? Кога ще ми дадеш шанс, истински шанс? Кога ще погледнеш на мен като на мъж, истински мъж?

— Не, недей — прошепна тя, уплашена до смърт за живота на Дом. — Не, аз… аз не го обичам, наистина не го обичам и… ще го напусна, Патрик, обещавам! Моля те, дай пистолета на Дом! — Гласът й бе прегракнал.

— Лъжеш — изкрещя Патрик. — По дяволите, Ан, та все още го обичаш и лъжеш! — Внезапно той насочи пистолета срещу Дом.

— Не! — изпищя Ан.

Дом го гледаше втренчено.

— Не прави това. Ние с теб сме приятели. Аз ти спасих живота, когато бяхме в Кеймбридж — каза той тихо. — Помниш инцидента с онази лодка, нали?

— Не сме никакви приятели! Вече не сме, никога няма да бъдем. Не и откакто я има Ан! И не давам и пет пари за това, че си ми спасил живота! — избухна Патрик.

— Свали оръжието — каза Дом.

— Моля те, свали оръжието — прошепна Ан.

— Ще се омъжиш ли за мен? — обърна се към нея Патрик. — Можем да избягаме далеч от тук, Ан. В чужбина, където ще е все едно дали си разведена или не. Никой няма да знае истината. Ще го напуснеш ли, за да се омъжиш за мен?

Ан знаеше, че трябва да приеме. Патрик беше изпаднал в истинско умопомрачение. Тя погледна към Дом, видя мълчаливото съгласие в очите му и кимна бавно.

Но Патрик отново бе видял и разбрал онова, което си бяха казали без думи.

— Бъди проклета! — извика той, като се завъртя с лице към нея. Сега пистолетът му бе насочен право в гърдите й.

Тя изпищя.

В същия миг Дом се хвърли изотзад към Патрик.

Патрик се извърна. Едновременно с това проехтя изстрел. Дом се стовари върху Патрик и го повали по гръб на земята. Двамата мъже се вкопчиха в свирепа схватка. Ан видя кръв, но не можеше да разбере чия е. Пистолетът гръмна отново и този път Дом се отпусна безжизнено по гръб. Главата му се завъртя на една страна.

Ан се вледени от ужас. Патрик бавно се изправи на крака. Целият беше оплискан с кръв, но Ан не забеляза това. Виждаше само Дом, на чиито гърди бързо разцъфваше ярко алено петно.

Тя изтича до него, коленичи и сграбчи лицето му в длани. Беше топло. Клепачите му трепнаха.

— Дом! Божичко, не! — извика Ан, наведе се и долепи буза до гърдите му. За нейно огромно облекчение сърцето му биеше силно и равномерно. Куршумът бе попаднал в горната част на гърдите му, между ключицата и подмишницата. Разтреперана, тя си пое дълбоко дъх и вдигна поглед към Патрик, полагайки усилия да скрие яростта си.

Той обаче изглеждаше напълно шокиран. В сърцето й трепна плаха надежда.

— Той се нуждае от лекар. Патрик, иди да доведеш лекар.

Но Патрик не помръдна. Беше се вторачил в Дом с пребледняло като платно лице.

— Господи! — промълви той с разширени от ужас очи. — О. Господи! Ще умре ли?

— Трябва ни лекар! — извика Ан, като съблече е отсечени, гневни движения ватирания си жакет и го притисна към раната на Дом. — Патрик, Дом ще умре. Може би вече умира. — В очите й набъбнаха сълзи. — Моля те, доведи лекар!

Внезапно Патрик се свлече на колене до Дом, чиито клепачи продължаваха да трептят безпомощно.

— О, Боже — прошепна той с насълзени очи. — Какво направих?!

— Дом, Дом! — извика Ан и притисна жакета още по-плътно към раната. Нямаше смелост да го отмести и да провери колко силно е кървенето. — Чуваш ли ме? Дом, любими, ще се оправиш.

Дом изпъшка. Очите му бавно се отвориха. Ирисите му бяха станали огромни, разфокусирани.

— Няма да умреш — разпалено продължи Ан. — Върви да доведеш лекар и няколко слуги, Патрик. Веднага!

Патрик скочи на крака. Беше блед като мъртвец. Без да каже и дума, без да й даде какъвто и да е знак дали я е чул или разбрал и какво възнамерява да прави, той захвърли пистолета и изтича при коня си. Сетне се метна на седлото, пришпори жребеца в галоп и изчезна, оставяйки Ан и Дом сами.

Сърцето на Ан се бе свило от страх. Паниката заплашваше да я погълне. Тя си пое дълбоко дъх, за да се поуспокои. Ами ако Патрик бе решил просто да избяга?

— Ан…

Ан сведе очи към Дом. Лицето му бе придобило призрачен сив цвят. Но сега погледът му вече бе фокусиран.

— Ще се оправиш — каза тя и се помъчи да се усмихне.

— Лошо ли съм ранен?

Ан облиза устни.

— Не знам. Има много кръв. Но раната изглежда по-близо до рамото ти, отколкото до сърцето. — Едва успяваше да говори. Знаеше, че ако Дом умре, тя също ще умре, защото никога нямаше да може да понесе смъртта му.