Бренда Джойс - Скандал

Изправи се бавно на крака. Сърцето й биеше като обезумяло. Продължаваше да чува как Патрик слиза с коня си по стръмния склон, по който се бе спуснала с толкова луда скорост.

Блейз въртеше уплашено очи. Хълбоците му се издуваха напрегнато. Когато я видя да се изправя, той изпръхтя и отскочи настрана. Доплака й се от отчаяние. Не се осмеляваше дори да прошепне името му, за да го успокои и да го накара да стои при нея.

Тя се озърна, но видя само слънчевата светлина, която се процеждаше през стволовете на брезите, тополите и боровете. Знаеше обаче, че Патрик е там горе и че я търси. Чуваше съвсем ясно стъпките му — явно бе слязъл от коня си, за да може да оглежда внимателно всяко храстче.

От време на време той отново я викаше по име. Гласът му звучеше тревожно — навярно осъзнаваше, че Ан вече е разбрала истината. И навярно повече от всякога бе твърдо решен да я намери… и да я премахне. Но защо? Божичко, защо?

Разтреперана, тя протегна ръка към юздите на коня си.

Но точно в този миг от клоните на близкия храст излетя птичка. Блейз изпръхтя подплашено и хукна стремглаво нагоре по склона.

Ан затули уста с ръка, за да заглуши отчаяния си вик. Конят се изгуби между дърветата в посока към Уейвърли Хол. И тогава отново се чу гласът на Патрик, само че този път нейде съвсем от близо. Ан затаи дъх и приклекна толкова рязко, че коленете й се удариха едно в друго.

— По дяволите, Ан! — чу тя вика на Патрик. Сетне се случи истинско чудо — той се заизкачва обратно по склона. Беше тръгнал след побягналия Блейз!

Ан се отпусна изнемощяла на влажната, покрита с окапали листа земя и закри лицето си с длани. Ридания задавяха гърлото й. Имаше усещането, че всеки миг ще повърне — толкова й беше зле.

Най-накрая тя все пак съумя да си поеме няколко големи глътки въздух и бавно се изправи на крака. Дали Патрик ще настигне коня й и ще установи, че нея я няма на седлото? Или Блейз ще успее да стигне до Уейвърли Хол? В гърдите й трепна искрица надежда. Дом беше в Уейвърли Хол. Как копнееше да се прибере у дома, при Дом. Там щеше да бъде в безопасност.

Изведнъж Ан осъзна, че изобщо няма представа къде се намира.

Господи, нима се е загубила? Толкова пъти бе криввала ту наляво, ту надясно при паническия си бяг. В крайна сметка обаче тя реши да продължи в посоката, която бе поела — сиреч обратна на тази, в която бе побягнал Блейз.

Но това не се оказа никак лесно. Надолу склонът ставаше още по-стръмен. Опита се да го подсече под ъгъл, но това я затрудни не по-малко от отвесното спускане. Сега шубраците бяха още по-гъсти. Храстите и младите дръвчета стигаха до коленете, а на места й до кръста й. Гората също стана по-гъста и по тъмна. Ан вдигна глава, но небето почти не се виждаше, скрито от короните на дърветата. Сърцето й се сви от страх.

Но тя продължи напред, препъвайки се в полите си. Ръкавиците й бяха раздрани на ивици. Изведнъж обаче я обзе странно, тревожно усещане, което накара кожата й да настръхне. Усещането, че вече не е сама.

Ан замръзна на мястото си, стаила дъх. Патрик я наблюдаваше отнякъде, сигурна бе в това. Дебнеше я.

Стъпките й се ускориха. Сега се препъваше още по-често. Ръбът на полата й се разкъса. Тънки клонки и храсти се забиваха в лицето й, режеха го като ножове, но Ан само ги отмахваше раздразнено и продължаваше да върви задъхано нагоре. От братовчед й нямаше и следа, но тя усещаше, че е нейде съвсем наблизо.

Затича се. Клоните раздираха полата й, камъните се забиваха в ходилата й през тънките подметки, скалите жулеха краката й. Но Ан не спираше, а бягаше, макар да бе останала без дъх, макар че тялото й се разтърсваше от ридания. Внезапно се блъсна в един дъб и падна, но бързо се изправи и се облегна на дебелия му дънер. Дишаше тежко. По лицето й се стичаха сълзи.

Напрегна слух, за да долови някакъв шум в притихналата гора наоколо. В първия миг обаче не чу нищо друго, освен собственото си шумно, пресекливо дишане и бясното биене на сърцето си.

После й се стори, че дочува птичи глас някъде много високо над себе си, както и едва доловимо прошумоляване на листа, което идваше съвсем, съвсем отблизо.

А нямаше никакъв вятър.

Ан нададе тихо възклицание, оттласна се от дъбовия ствол и хукна като обезумяла.

Насреща й изскочи друг огромен, стар дъб. Тя се препъна в един от извитите му, възлести корени, изправи се… и се озова пред нова непреодолима преграда.

Но този път не беше дърво, а самият Патрик.

Ан изпищя.

Ан се взря в очите му и тутакси разбра с абсолютна увереност, че той е човекът, който се опитва да я убие.