Бренда Джойс - Скандал

Тя стоеше като вкаменена. Очите й се напълниха със сълзи.

— Ти си разстроен и това е напълно разбираемо. Но не прави това, Дом. Трябва ни повече време.

— Дяволски си права, разстроен съм! — изкрещя Дом. — Какво да не правя? Да не отстоявам правата си на човешко същество? На мъж? На съпруг? — Той размаха юмрук. Стискаше го толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. — Може би аз не разполагам с време.

— Не мога — задавено промълви Ан.

— Не можеш да ми вярваш, да ме обичаш, така ли? Или просто не искаш?

— Дом, денят беше твърде дълъг и твърде тежък. Моля те!

— Но ти си моя съпруга. Моята предана съпруга.

Очите на Дом блестяха ярко, неестествено; лицето му бе почервеняло от гняв. Макар да не можеше да стъпва добре на левия си крак, той тръгна решително към нея.

Но този път Ан не отстъпи назад. Остана на мястото си, вдигнала глава. Въздухът сякаш бе заседнал в гърдите й.

Дом се надвеси заплашително над нея.

— Ти си моята предана съпруга, нали?

Тя успя да кимне, макар и с усилие. Устните му бяха съвсем близо до нейните, прекалено близо. Споменът за техния допир, за вкуса им, бе запечатан навеки в съзнанието й. Но погледът му я плашеше.

— Защо се държиш така?

Дом я сграбчи за раменете и я притисна към себе си.

— Може би не съм способен да те накарам да ме обичаш, но мога да те накарам да ме желаеш.

— Не! — извика Ан. — Дом, престани, не по такъв начин!

Твърде късно. Устните му се впиха свирепо в нейните. Говореше за доверие и любов, но беше разярен и Ан знаеше, че иска да я накаже. Да я накаже с целувката си. Тя изстена. Знаеше, че желанието му е да я нарани.

Започна да се съпротивлява и успя да откъсне устните си от неговите. В гърлото й бе заседнала буца. Идеше й да се разридае.

Дом вдигна глава.

— Проклинам те — прошепна той. — Проклинам те, задето се съмняваш в мен… задето ни причиняваш всичко това.

Ан се взря в него с разширени от уплаха очи. Изведнъж Дом пребледня, сякаш най-после бе осъзнал какво е сторил. Той изруга яростно и я пусна.

Ан тозчас се промуши покрай него, изскочи от стаята и побягна като обезумяла по коридора. Чу, че Дом я вика, но не спря, нищо че в гласа му вече звучеше не гняв, а болка.

Във фоайето тя се свлече на пода отмаляла.

Не можеше повече да живее така. Да го обича толкова, да се измъчва толкова, да продължава да се съмнява в искреността му. Не можеше.

В този момент Ан взе решение да се върне в Уейвърли Хол. Ако не друго, там поне щеше да диша по-спокойно и да има време да помисли.

Защото трябваше да реши веднъж завинаги какво да прави. Очевидно цивилизованата раздяла не беше разрешение на проблема, поне не за нея и Дом. Двамата изпитваха твърде силна страст един към друг. Трябваше или да се върне при него безрезервно, като всеотдайна съпруга, или да го изостави завинаги — така, както някога я бе изоставил той.

Ан пристигна в Уейвърли Хол още на следващия ден, след като сутринта потегли от Ръдърфорд Хаус заедно с Бел и с целия си багаж. Дом наблюдаваше заминаването й през прозореца на салона с неразгадаемо изражение, без да каже и дума. Ако изпитваше някакво разкаяние за грубостта и за гневното си избухване от предишната вечер, не го бе показал с нищо.

Ан обаче се бе почувствала виновна, все още се чувстваше виновна, сякаш го изоставяше напълно безпричинно в такъв тежък за него момент. Но не беше безпричинно — той я бе принудил да стигне дотам.

Нямаше никакви планове, искаше просто да бъде колкото се може по-далече от Дом, за да обмисли спокойно всичко и да вземе правилното решение относно своя брак и своето бъдеще.

Но не беше спокойна. Измъчваше се от мисълта, че бе напуснала Дом точно сега, когато около него се бяха разразили два огромни скандала — за незаконния му произход и за убийството на Феърхейвън.

Ан не пожела следобедна закуска. Облечена в своя черен костюм за езда, ушит специално за нея така, че да й позволява да язди по мъжки, тя нареди да й оседлаят Блейз. Уили я увери, че червеникавият жребец се намира в отлично състояние.

Ан погали меката му като кадифе муцуна и му даде морков. В очите й имаше сълзи. Може би идването й в Уейвърли Хол беше грешка. Толкова обичаше това имение. Но то бе пълно е хиляди спомени, едновременно сладки и горчиви. Накъдето и да се обърнеше, всичко й напомняше за Дом.

Тя въздъхна дълбоко и се качи на гърба на Блейз с помощта на Уили. По нейна молба бяха сложили нормално, а не странично седло. Искаше да препуска като вихър, да избяга далеч от мъката си, от тревогите си, от решението, което трябваше да вземе.