Бренда Джойс - Скандал

Дали Ан е намерила документите? Обзе го нов пристъп и ярост заради собствената му безпомощност. Съзнанието му крещеше, че трябва да стане, да напусне проклетата стая, да слезе долу и с няколко резки заповеди да постави всичко на мястото му. Стани!

Ръдърфорд се вторачи гневно, отчаяно във вратата. Непрекъснато си повтаряше, че трябва да се изправи. Не помнеше някога да е желал нещо по-силно. Но не можеше да помръдне и мускулче. Проклятие!

Напрегнатите опити да стане изцедиха силите му, но след няколко минути отдих той отново си заповяда да се надигне. Съзнанието му се бореше с тялото. По лицето му се стичаше пот. Този път пръстите му помръднаха.

Ръдърфорд изруга мислено, сетне още веднъж, и още веднъж. Плачеше му се. Но изведнъж усети нейната ръка на челото си.

Успокой се, скъпи мой — каза му тя. — Всичко ще свърши добре, повярвай ми.

Сърцето му, което бе започнало да тупти опасно бързо, веднага се укроти. И въпреки че устните му не можеха да се усмихнат, сърцето му можеше — и го стори.

Ан толкова приличаше на нея.

Ан, която обичаше така, както би обичал родната си дъщеря, ако Бог го бе дарил с такава.

Къде ли е сега? Дали е още в библиотеката, за да търси документите за осиновяването? Не беше го изчакала да довърши мисълта си, но при следващото й посещение той щеше да й каже цялата истина. Кълнеше се във всичко свято, че ще й каже.

Искаше да й каже още сега. „Ан!“ извика мислено Ръдърфорд. „Ан! Върни се! Върни се!“

Но вратата си оставаше затворена. Никой не можеше да го чуе. Ядосан, той изкрещя наум още по-силно: „Ан!“

Тихо — прошепна тя на ухото му. — Тя ще дойде.

Нямаше нужда да отваря очи, за да я види — голямата, единствената любов на своя живот. Усмихна й се със сърцето си. В отговор Джанис също се усмихна.

Бяха я принудили да се крие.

Кларис кръстосваше нервно из стаята си в хотел „Кавендиш“. Не знаеше какво да прави.

Феърхейвън я беше унищожил. Сега тя не можеше да покаже лицето си нито в града, нито където и да е другаде. Никога вече нямаше да може. Познаваше от опит жестокостта на обществото. Лондонските аристократи така и не я бяха приели като една от тях, а сега вече никой, абсолютно никой нямаше да я кани в имението си за уикенда, на вечеря или на бал. А в провинцията нито един от нейните приятели нямаше дори да я погледне, ако въобще се случеше да минат през селото или да я срещнат някъде на път. Сега всички щяха да се извръщат настрана, ако се приближеше до тях, а опиташе ли да ги заговори, да им обясни, щяха да се преструват, че тя изобщо не съществува.

И за двата свята — онзи, в който се бе родила, и този, в който се бе омъжила — Кларис вече наистина не съществуваше. Все едно, че беше умряла.

Господи! Този път сълзите й бяха истински. Беше обезумяла от страх. Какво бъдеще я очакваше оттук насетне? Дори да разкрие истината за своя любовник, това нямаше да я оневини в очите на обществото. Напротив, всички щяха да я заклеймят още по-жестоко, а злите езици навярно щяха да изкарат истината хиляди пъти по-грозна, отколкото бе всъщност.

Не, това бе краят.

А какво щеше да стане е Дом? Кларис се загледа през прозореца към оживеното движение по Кларидж Стрийт. Нима Дом бе убил Феърхейвън? Нима синът й беше убиец? Колко ли се наслаждават на скандала, разразил се около нея и Дом, всички онези проклети клюкари! Вероятно в момента разкъсваха Дом е настървението, с което глутница хрътки се нахвърля върху повален елен!

Тя стисна юмруци. Не, Дом беше невинен. Освен това дори да бе виновен, човек с неговото богатство и положение не можеше да бъде хвърлен в затвора, още по-малко — обесен. А ако все пак бе прибягнал до убийство, Кларис щеше да му прости. Феърхейвън заслужаваше да умре. Жалко само, че не бе умрял преди да разкрие пред света онова, което знаеше.

Искаше й се да закрещи, да се нахвърли с юмруци върху Ръдърфорд. Той бе виновен за всичко.

Но тя имаше план. План за отмъщение.

Това бе последният й шанс да нарани херцога толкова дълбоко, колкото я бе наранил той.

Ръдърфорд беше на смъртно легло. Най-после бе напълно безпомощен. Кларис не бе способна да се усмихне, но беше доволна. Дяволски доволна. И въпреки че той вече бе сломен, последния, фаталния удар щеше да му нанесе тя.

Време беше да посети херцог Ръдърфорд и да му разкрие своите намерения.

Съобщиха на Ан, че Дом няма да слезе за вечеря.

Тя също нямаше желание да яде, особено сама. Реши да хапне препечени филийки с чай горе в стаята си. Но нямаше никакъв апетит. Не можеше да върши нищо друго, освен да се взира с празен поглед в храната си, да си задава въпроси и да се тревожи за Дом и за бъдещето.