Бренда Джойс - Скандал

Днес следобед два пъти бе слизала да види херцога, за да му каже, че са намерили документите, да го успокои. Но и двата пъти го беше заварила да спи дълбоко — толкова дълбоко, че в първия момент се бе уплашила. Беше си помислила, че отново е изпаднал в безсъзнание, че може би дори е мъртъв. Но той дишаше, а и впоследствие Колдуел я бе уведомил, че около обяд господарят му се е събудил за кратко. Според доктор Фандридж херцогът се нуждаел от много сън, за да може да се възстанови.

Ан още не се беше преоблякла по нощница. Седеше пред камината в спалнята си и ту стискаше ръце в юмруци, ту ги отпускаше. Фандридж бе прегледал и Дом. Сърцето й се свиваше всеки път, щом си помислеше какво са сторили с него в затворническата килия. Лекарят твърдеше, че му е бил нанесен жесток побой.

Рамото му беше почти извадено. Челюстта му бе силно натъртена, ребрата също. Два от пръстите на левия му крак се оказаха счупени — това бе причината да куца. По тялото му имаше още много синини, предизвикани от удари с твърд, тежък предмет.

Ан разтърка пулсиращите си слепоочия. Какво ужасно, нелепо съвпадение — да убият Феърхейвън точно след като бе извадил на бял свят истината за произхода на Дом! Тя бързо заповяда на мислите си да спрат до тук. Не смееше да разсъждава над въпроса кой и защо го е убил.

Внезапно в коридора се чуха бавни, неравномерни, непохватни стъпки. Ан ги позна веднага и изтръпна. Дом идваше към нейната стая.

Тя се изправи с разтуптяно сърце, но тутакси седна обратно на мястото си и притисна ръка към гърдите си с надеждата да укроти бесния ритъм на пулса си. Напразно.

Дом почука рязко на вратата.

— Ан?

Ан стана. Дишаше учестено. Какво иска от нея? Безпокоеше се за него, но не смяташе, че ще го види преди идната сутрин, защото и двамата, особено той, отчаяно се нуждаеха от сън.

— Влез — каза тя. Надяваше се, че гласът й е прозвучал естествено.

Дом разтвори вратата и впери непроницаемия си златист поглед в Ан. Носеше хлабаво завързан халат, а краката му бяха обути в черен панталон. Ходилата му обаче, като се изключи превръзката на пръстите на левия крак, бяха боси.

— Влез — повтори Ан, като откъсна очи от него и скръсти ръце. Нямаше доверие в себе си. Копнежът да го прегърне и да го утеши бе почти непреодолим.

Погледът му веднага се спусна към ръцете й. Тя се прокле мислено, задето бе издала напрежението си по такъв детински начин. И се опита да се усмихне.

— Изненада ме.

Дом влезе, накуцвайки, в стаята и затръшна вратата с петата на здравия си крак.

— Но изненадата май не е приятна? — предизвикателно попита той.

Тонът му не й хареса. Плашеше я.

— Радвам се, че отново си на крака.

Лицето на Дом потъмня.

— Нима? — изсумтя той. — Какво има, Ан? — Отново я предизвикваше.

Напрежението й растеше е всеки изминал миг. Дом беше ядосан и Ан не можеше да го вини.

— Съжалявам, Дом. Съжалявам за всичко.

— Наистина ли? Наистина ли съжаляваш… за всичко?

Мина почти минута, преди да събере сили да му отговори.

— Денят беше доста труден — започна тя. Не искаше да продължава този разговор. Защото знаеше докъде ще стигне и се страхуваше.

— За това мога да гарантирам лично. — Погледът му беше враждебен. — Изглеждаш подтисната. Уплашена.

Никога не го беше виждала в такова настроение. Разтревожена, Ан поклати глава.

— Уплашена си. От мен ли се боиш?

— Не, разбира се, че не. — Тя пребледня. — Дом, нали не мислиш, че те смятам за убиец?

— Не знам какво да мисля, Ан. Ти си моя съпруга. Нуждая се от теб. Но ти не ми вярваш. Достатъчно ясно ми го показа. — Той замълча, вперил поглед в нея.

Ан навлажни устни.

— Аз… не знам какво да кажа. Знам обаче, че не си убил Матю Феърхейвън!

Дом продължаваше да я гледа мълчаливо. Накрая каза:

— Значи от снощи насам отношението ти се е променило.

Тя се изчерви.

— Не е честно. Снощи бях шокирана. Не можеш да ме обвиняваш.

— Но те обвинявам.

Ан се вцепени.

— В какво?

Той направи една единствена крачка към нея, но видът му бе толкова агресивен, че Ан инстинктивно отстъпи назад.

— Обвинявам те в това, че се усъмни в моята невинност. Признай си. Снощи ти ме смяташе за убиец.

— Не си справедлив! — извика тя.

— Животът като цяло не е много справедлив, не мислиш ли? — пропита Дом с натежал от сарказъм глас.

— Съжалявам — каза отново Ан. Отчаяно. Искрено.

— Не искам твоето съжаление! — избухна той. — По дяволите, Ан! Аз искам твоето доверие, твоята любов!