Бренда Джойс - Скандал

— Дом още не е осъден. Докато това не стане, той има нужда от моята помощ. Аз съм му съпруга.

— Исусе Христе! Подобно благородство просто не е за вярване! — процеди през зъби Патрик.

Преди Ан да успее да отговори, в стаята влетя Колдуел, следван от един двуметров, тежащ поне сто килограма исполин, който носеше огромна брадва.

— Разбий писалището — нареди му тя.

Без да се колебае, слугата замахна с брадвата и разсече плота на писалището на две. Сетне замахна отново.

— Спри! — извика Ан. Защото през процепа бе съзряла някаква хартия. Очевидно в писалището все пак имаше тайно отделение.

Тя бръкна в цепнатината и измъкна няколко листа хартия Ръцете й трепереха. На първата и последната страница имаше печати.

— Какво пише? — подозрително попита Патрик.

— Не знам. Това са юридически документи. Не мога да кажа от един бегъл поглед — отвърна Ан, отиде до креслото на Ръдърфорд, седна и започна да чете.

А когато привърши, сърцето й беше изпълнено едновременно с тъга и радост. Тя вдигна очи към останалите, които се бяха скупчили около нея и я гледаха очаквателно.

— Е? — подкани я Патрик.

— Това е доказателство, че Дом наистина не е син на Филип, точно както твърдеше Феърхейвън — каза тихо Ан.

Патрик се усмихна.

— Но — продължи тя — на първия му рожден ден Филип го е осиновил. Освен това го е направил свой единствен и законен наследник.

Ан вече приключваше с утринния си тоалет, когато чу някаква гълчава долу на улицата под отворения прозорец на стаята й. До слуха й достигнаха шум от спираща карета, гласът на кочияша, който подвикна нещо на конете, нетърпеливото пръхтене на животните и два други мъжки гласа.

Невъзможно! Единият от тях звучеше като гласа на Дом.

Тя се втурна към прозореца, надвеси се, за да вижда добре, и съзря до тротоара позлатената черна каляска на лорд Хардинг. До нея стояха Блейк и Дом, стискаха ръце и разговаряха.

Обзета от огромно облекчение, Ан се обърна, прихвана полите си с ръка и се втурна надолу към стъпалата, нахлувайки във фоайето точно в мига, в който Дом влизаше през входната врата. На прага с просълзени очи и засияло лице го посрещна Колдуел.

— Милорд, сър! Слава на Бога, че отново сте си у дома! — възкликна той и на Ан за миг й се стори, че се кани да се хвърли на врата на своя господар.

Дом кимна.

— Благодаря, Колдуел.

Ан се бе вкопчила в перилата на стълбищния парапет. Сърцето й препускаше в лудешки галоп.

— Милорд! — извика Вериг, който бе дотичал току-що. — Позволете, сър! — Той веднага пое фрака на Дом. — Къде са шапката и ръкавиците ви, милорд?

— Загубих ги — отвърна без колебание Дом. Вериг кимна усмихнато.

— Желаете ли да ви приготвя гореща, ароматизирана вана и да ви донеса закуска в стаята?

Дом кимна и погледна към Ан.

Едва сега тя започваше да обръща внимание на вида му. Беше влязъл, носейки фрака си в ръка. Вратовръзката му я нямаше, а ризата му бе разкопчана почти до кръста и ужасно смачкана. Панталоните му имаха същия плачевен вид. Косата му бе разрошена, над окото му бе паднал един кичур, а лицето му беше изпито и измъчено. Вляво на челюстта му имаше огромен пурпурен оток.

Колко ужасно изглеждаше!

— Дом — прегракнало каза тя.

— Здравей, Ан — поздрави я той, но не помръдна от мястото си.

— Какво стана?

— Блейк дойде в полицията и се закле, че сме прекарали целия следобед заедно. — Гледаше я без да мига. — В един публичен дом.

Ан пребледня. Сетне се взря в очите му. Изглеждаше смазан от умора.

— Добре че е Блейк.

— Да, той е дяволски добър лъжец.

Погледите им се срещнаха. Ан не направи и опит да скрие облекчението си.

— Оттеглиха ли обвинението срещу теб?

— Засега. Но се налага да спазвам известни ограничения. Не ми е позволено да напускам Лондон, докато не завърши разследването.

Тя кимна.

— Уморен съм, Ан — каза Дом с въздишка. — Качвам се горе за да се измия и да отпочина.

Ан обаче не отстъпи встрани, за да му стори път.

— Дом, какво е станало с челюстта ти?

Погледът му я прониза като нож.

— Нищо, паднах.

— Нуждаеш ли се от лекар?

— Може би. — Той тръгна сковано към нея и Ан възкликна ужасено. Кракът му накуцваше.

— Дом, да не си претърпял злополука? — извика тя.

Дом се усмихна саркастично.

— Ако наричаш един побойник и двамата му верни копои, „злополука“ — тогава да, претърпях.

— Какво са ти направили? — яростно възкликна Ан.

— Ще го преживея. А сега ме извини, но трябва да се качвам.