Бренда Джойс - Скандал

— Стани. Не докосвай нейно благородие. Уволнена си. Ще се погрижа да си получиш заплатата.

Бел изпищя ужасено.

— Не! — Ан пое дълбоко дъх. Погледът й срещна нетрепващия, почти доволен поглед Патрик. — От колко време продължава това?

Патрик се усмихна и отново сви рамене.

— Не много! — извика Бел. — Само от няколко седмици. От погребението насам.

От погребението на Филип… Откакто Дом се бе завърнал у дома. Ан изпита внезапно съжаление към камериерката си.

— Обеща ли ти да се ожени за теб?

— О, не — отвърна Бел. — А даже да ми беше обещал, аз не съм толкова глупава, та да повярвам, че един лорд ще се принизи чак дотам, че да се ожени за мен.

— Тогава защо, Бел? — възкликна тъжно Ан. Обичаше своята камериерка. Не можеше да си обясни случилото се.

Бел отново се разплака.

— Чувствах се самотна, мадам.

Ан също изпитваше желание да заплаче. Тя хвана ръката на момичето и го изправи на крака.

— Няма да загубиш работата си, Бел. Ти означаваш много за мен. Но си направила огромна грешка. Напълно непристойно е за една неомъжена жена да отдава тялото си на който и да било мъж. Напълно непристойно е да го правиш в моята къща.

— Знам! О, благодаря ви! — извика Бел. Изглеждаше така, сякаш копнееше да се хвърли на врата на господарката си. Ан се усмихна и я прегърна нежно. Бел отпусна глава на рамото й.

Ан погледна към Патрик.

— Теб също не мога да те разбера.

— Не, не би могла. — Той навлече ризата си. — Ти ме отблъсна, Ан. Подирих утеха и ласки в прегръдките на друга, а сега ти искаш да ме лишиш и от тях.

— Бел е моя камериерка — гневно извика Ан. — Ти си се възползвал от нея. Наранил си я. Това можеше да й струва работата.

— Но не стана така, нали?

Ан го изгледа яростно, сетне се обърна и тръгна към вратата. На прага обаче се спря.

— Когато приключиш с обличането, можеш да си вървиш.

— Пъдиш ме от тази къща? — попита смаяно Патрик.

Тя се поколеба. Спомни си как Дом бе изгонил Патрик от дома им — и то не веднъж, а два пъти. Спомни си, че доскоро Патрик беше най-добрият й приятел.

— Не. Просто те моля да си отидеш. Имам да разрешавам важни семейни въпроси.

Лицето му се изопна. Той се приближи до нея.

— Аз съм част от семейството, Ан. Не можеш да ме изхвърлиш.

— Не желая да се караме — каза Ан и му обърна гръб. — Бел, щом се облечеш, можеш да дойдеш при мен както обикновено. Аз отивам при херцога.

С тези думи тя напусна стаята. Чувстваше се ужасно. Патрик беше негодник. Оказваше се, че въобще не го е познавала.

Колдуел бе помогнал на Ръдърфорд да се надигне и бе подпрял гърба му с възглавници. Кехлибарените очи на херцога бяха отворени широко и гледаха умоляващо. Ан се втурна към него, сграбчи ръцете му и за нейна огромна радост усети, как той ги стисва съвсем лекичко.

— Ваша светлост! Слава на Бога, че дойдохте в съзнание!

Но Ръдърфорд мълчеше. Очите му се взираха в нея отчаяно, умолително. Ан веднага проумя, че той не може да говори. И че иска да й каже нещо.

Радостта й се смени със смут. Беше се надявала, кой знае защо, че херцогът се е възстановил напълно.

Тя приседна на леглото до него.

— Ваша светлост, можете ли изобщо да се движите?

Той продължаваше да я гледа втренчено. В очите му имаше огромна болка.

Ан се насили да се усмихне и да запази бодрия си тон.

— Ваша светлост, моля ви, покажете ми дали можете да размърдате пръстите си — каза тя и впери съсредоточено поглед в ръката му, която лежеше отпусната напълно неподвижно върху златистата завивка. Изведнъж един от пръстите трепна едва доловимо. Ан се усмихна отново — и пак толкова принудено. — Това е чудесно. Мисля, че сте на път да оздравеете, Ваша светлост.

Ръдърфорд я гледаше с ококорени очи. Ан нямаше представа дали му казва истината или не. Херцогът бе дошъл в съзнание, но беше почти напълно парализиран. Изобщо не се знаеше доколко разбира това, което му се говори. Тя се обърна, като внимаваше да не сваля радостното изражение от лицето си.

— Колдуел, моля те прати да повикат доктор Фандридж.

Икономът кимна и бързо излезе от стаята.

И едва тогава се видя, че зад гърба му е застанал Патрик.

Ан впи очи в него. Той отвърна на погледа й. Наглостта му възмути до дън душа, но тя не искаше да подхваща свада, за да ме разстройва Ръдърфорд. Затова се обърна отново към херцога.

— Ваша светлост, ако разбирате какво ви говоря, моля мигне те веднъж.

Клепачите му трепнаха.

Ан се усмихна с огромно облекчение.

— Чудесно! Значи ако не ме разбирате, трябва да мигнете два пъти. Така ще можем да разговаряме, нали?