Бренда Джойс - Скандал

Сетне тя придърпа един стол до леглото на Ръдърфорд и седна. Той лежеше неподвижно като мъртвец, но по бузите му имаше съвсем лека руменина. Ан улови ръцете му и за миг й се стори, че едно мускулче на лицето му трепва.

Това я накара да застине и да се взре напрегнато в него. Но беше сгрешила. Херцогът продължаваше да лежи в безсъзнание.

— Нуждаем се от помощта ви — промълви тя. Изпитваше отчаян копнеж да му разкрие душата си, цялата си болка. Но се опасяваше, че той може да я чува, че може да изпадне в шок от думите й, че този шок може да го погуби. От друга страна обаче, можеше и да го накара да се свести. — О, Ваша светлост моля ви, струпаха ни се толкова беди! — извика Ан.

И заизлива пред него всичко, което й тежеше на душата.

— Но вие казахте, че сте се карали с Феърхейвън.

— Не. Казах, че разговаряхме насаме в дома му рано сутринта вчера — рязко отвърна Дом.

Намираше се в малка квадратна стая, осветявана само от една мъждива газена лампа. В стаята бяха и двамината плещести полицаи, инспектор Хопър и още един инспектор на име Голтинг. Колкото Хопър бе нисък, дебел и червендалест, толкова Голтинг беше висок, мършав и блед. Дом бе свалил фрака, жилетката и вратовръзката си. Ръкавите на ризата му бяха навити почти до лактите, а яката му беше разкопчана. Разпитваха го вече два часа. Беше три след полунощ, но Дом не беше уморен. А ядосан.

Той не беше убиец. Не беше убил Феърхейвън. Но никой не му вярваше — дори Ан.

Всеки път щом си припомнеше пребледнялото й, ужасено лице, го обземаше нов прилив на гняв и отчаяние.

— Той лъже — каза Голтинг. Очите му бяха тъмни, почти черни, и издаваха жестокост. — Проследил е Феърхейвън до Ковънт Гардън, скарал се е с него и го е убил. Как иначе Феърхейвън ще се добере до това копче? — Той се усмихна. Имаше отблъскваща усмивка.

— Загубих тези копчета още преди няколко седмици. Не съм ги носил, откакто бях в Шотландия.

— Но има свидетел, който те е видял с Феърхейвън — ехидно каза Голтинг.

— Кой? — извика Дом. — Кажете ми кой е този лъжец? — Той се надигна яростно от стола.

— Сядай долу! — заповяда Голтинг и един от полицаите тутакси сграбчи Дом за рамото с огромната си, месеста ръка и го блъсна обратно на стола.

Дом си пое дълбоко дъх, опитвайки се да запази самообладание. Знаеше, че Голтинг иска да го извади от релси. Че търси повод да насъска двамата си главорези срещу него. Че копнее да го пребият до смърт. Че навярно сам би взел участие в побоя.

— Сър — обади се Хопър, — едно самопризнание би облекчило положението ви до известна степен.

Дам вдигна вежди.

— Нима? Да не би наказанието за убийство случайно да е намалено? Последно беше смърт чрез обесване.

Хопър се изчерви.

— Всички сме уморени, сър. Ако признаете, ще прекратим разпита и ще можем да си починем. А на сутринта вие ще можете да разговаряте с адвоката си.

Дом го изгледа студено, без да каже нищо. Хопър се сви смутено.

— Вижте го само — изсъска Голтинг. — Продължава да се мисли за голямата работа! Обаче вече не е, нали? Не е нищо повече от едно гадно копеле. Ти вече не си херцогски внук — ухили се подигравателно той. — Не си лорд. Ти си никой, момчето ми.

— Но поне майка ми не е пристанищна курва — отвърна Дом. Лицето на Голтинг се изкриви от злобна ярост. Той замахна с юмрук. Дом вече беше забелязал железния бокс на пръстите му. Успя да отскочи встрани и юмрукът попадна в челюстта му. Но, Божичко, този железен бокс бе предназначен да троши кости и като че ли изпълни предназначението си. Дом отхвръкна назад и се блъсна в стената. Но съумя да се задържи изправен, макар и с нечовешко усилие.

Тогава върху рамото му се стовари тежка дървена тояга.

Той изстена и се свлече на пода, стиснал рамото си с ръка. Причерня му от болка.

— Престанете! — извика Хопър. — Това е излишно!

— Млъкни — сряза го Голтинг, надвеси се над Дом и размаха пестник. — Признай!

Дом вдигна глава и впери поглед в него. По челото му беше избила пот, която се стичаше към едното му око. И пареше.

— Не — каза той.

Ан най-после успя да заспи. Изповедта пред херцога й бе подействала пречистващо, нищо че той не можеше нито да я чуе, нито да й отговори. След тази изповед Ан беше толкова изморена, че едва се довлече до спалнята си, едва се държеше на крака. Беше четири и половина сутринта. Прислужницата, на която бе наредено да й помага в отсъствието на Бел, я посрещна със сънен, гурелив поглед, но съумя да съблече вечерната й рокля, да й облече нощницата и да я сложи в леглото. Ан заспа на секундата.