Бренда Джойс - Скандал

Чу, че на вратата се тропа, но не искаше да се събужда, затова зарови глава под възглавницата. Подсъзнателно бе сигурна, че новият ден няма да й донесе нищо добро.

Но чукането стана още по-настоятелно. Ан изпъшка и отвори сънено очи. Лежеше с лице към прозореца. Завесите не бяха затворени докрай и през тях се виждаше сивото, мъгливо утро. А проклетото тропане по вратата не спираше.

— Махай се! — прошепна тя и в този миг си припомни всичко. Измамата на Дом в Шотландия. Бягството си от Уейвърли Хол. Балът у Хардинг, убийството на Феърхейвън и арестуването на Дом.

— Милейди! — извика отвън Колдуел и отново захлопа силно — вероятно е юмрук. — Моля ви, моля ви, събудете се!

Ан се надигна. Изтощението й ненадейно изчезна, за да се замени с леден ужас. Стана от леглото, навлече един халат и отвори вратата. Видът на Колдуел бе неузнаваем — черният му костюм беше целият изпомачкан, вратовръзката му бе разхлабена и изкривена на една страна, а косата му стърчеше във всички посоки.

— Какво има? — тревожно попита Ан.

За нейна огромна изненада икономът избухна в смях, сграбчи я за раменете и я разтърси развълнувано.

— Херцогът се свести!

От гърдите й се изтръгна радостно възклицание.

— Той е в съзнание! Струва ми се, че се опитва да говори!

За миг Ан се взря изпитателно в озареното му от щастие лице, сетне се хвърли като обезумяла към него и го прегърна с все сила.

— О, слава на Бога! — Още една трагедия тя едва ли би могла да понесе. Но това чудо беше добре дошло за душевното й равновесие.

— Слава на Бога — повтори като ехо Колдуел. Двамата се спогледаха усмихнати.

— Слизам веднага — каза Ан. И едва сега си даде сметка, че навярно изглежда ужасно, може би по-ужасно и от горкия Колдуел. — Къде е Бел? — попита тя с внезапни безпокойство, припомняйки си мистериозната липса на Бел през нощта.

Усмивката на иконома се стопи.

— Не знам, милейди.

Ан се поколеба. Нещо не беше наред. Бел бе изключително съвестна и надеждна прислужница. После обаче тя реши, че е безсмислено да се тормози с този проблем. Имаше толкова други главоболия. Колкото и да обичаше своята камериерка, в момента не можеше да се занимава и нейното странно изчезване.

— Колдуел, мисля, че е най-добре да наредиш да я потърсят — каза Ан и се отправи към коридора.

— Вече го направих — отвърна икономът, който бе тръгнал по петите й. — Никой не я е видял да излиза от къщата. Нищо не разбирам.

Нима е възможно да изчезне просто така, питаше се Ан, докато бързаше по коридора, молейки се всичко с Бел да е наред. Внезапно до слуха й достигна нисък, приглушен мъжки глас.

Тя забави крачка.

Колдуел едва не се сблъска с нея.

— Милейди?

— Чу ли това?

— Не.

Ан се обърна и се взря в него, сбърчила вежди. Не можеше да си е въобразила. Тя погледна към най-близката врата.

— Гости ли имаме?

— Не.

— Тогава кой е в тази стая? — попита Ан.

— Никой — отвърна Колдуел.

Но тя отново чу шум. Този път не беше глас, а нещо като драскане по пода, сякаш някой тътреше нещо.

Ан отиде до вратата и се спря нерешително, обзета от внезапен страх. Сърцето й туптеше тревожно. Тя хвана бравата. И в този момент отвътре се чу женски смях.

Слисана, Ан рязко отвори вратата.

Бел изпищя и притисна черната си рокля, която очевидно тъкмо се канеше да облече, към гърдите си.

Ан се вторачи в своята камериерка, която беше само по бельо. Сетне отмести поглед към мъжа, който седеше на леглото. И не успя да сдържи шокирания си вик.

Беше Патрик, облечен само в черния си вечерен панталон — същия, с който го бе видяла на бала у Хардинг.

Тя се вкамени, загубила ума и дума.

Бел се спусна към нея, стиснала роклята като щит пред себе си. Дългата й червена коса бе в пълен безпорядък.

— Милейди! О, моля ви! Моля ви, много съжалявам!

Ан я гледаше втрещена.

Бел падна на колене. Плачеше.

— Мадам, не съм искала да сторя нищо лошо. О, Божичко!

Ан беше спряла да диша. Погледна отново към Патрик. Той бе станал от леглото и обличаше ризата си. И не изглеждаше ни най-малко притеснен от факта, че го бяха хванали с камериерката й.

— Как можа? — успя най-после да прошепне Ан. Не на Бел, а на своя братовчед.

Патрик сви рамене.

— Аз съм мъж, Ан.

— Мадам! — Бел продължаваше да стои на колене пред господарката си. Ръцете й се вкопчиха в полите на Ан. Тялото й се разтресе от ридания. — Зная, че това е грях, ужасен грях, и толкова съжалявам! О, моля ви, простете ми!

Колдуел пристъпи до Ан и каза с гневен глас: