Бренда Джойс - Скандал

Блейз изпръхтя нетърпеливо. Ан го пришпори и препусна в лек галоп по чакълената алея.

Щом навлезе в парка, Блейз направи няколко скока и ускори крачка, отправяйки се по една от алеите за езда, които Ан познаваше до болка. Тя се приведе, за да избегне няколко стърчащи клонки. Листата вече бяха започнали да се обагрят в червено и златисто. Лятото се бе изнизало толкова бързо. В гърлото на Ан заседна буца, задави я ридание. Как бе могла да изостави Дом, след като прекрасно знаеше какво е да си самотен и отчаян?

Пред очите й се показаха синкаво-черните води на езерото, сгушено между дърветата. Тя забави ход. На една могила в центъра на малкото островче, разположено в средата на езерото, стърчаха облените в слънце руини на старинната светло-каменна кула. Край прогнилия понтон плаваха лебеди. Гледката накара Ан да се усмихне. Някога, като деца, двамата с Патрик неведнъж бяха идвали тук е лодка, за да изследват древните останки и да си играят сред тях. И след сватбата си с Дом тя бе продължила да посещава това място често. Незнайно защо то я изпълваше с някаква нелепа, глупава надежда.

Трябваше да се изправи очи в очи с истината, със собствените си чувства. Невъзможно бе да ги избягва повече. Все още обичаше Дом. Винаги го бе обичала. Щеше да го обича до сетния си дъх. Но дали имаше смелост още веднъж да се върне при него?

Сърцето й отчаяно крещеше: „Да!“

Предпазливостта й упорито се съпротивляваше срещу това най-дълбоко, най-истинско чувство — любовта.

Блейз извади муцуната си от водата, вдигна глава и изпръхтя. В момента Ан нямаше никакво настроение за случайни срещи.

— Какво, момчето ми? — прошепна тя и го погали по шията. Конят се ослуша напрегнато, сетне извърна глава към алеята и отново изпръхтя.

Ан се огледа наоколо, но не видя нищо, освен гъстите, окъпани в светлина брезови дървета. Ако сред тях имаше някой, трябваше да му изясни, че преминаването през земите на Уейвърли е забранено.

— Там няма никой, момчето ми — каза тя, като се обърна отново към Блейз и стисна по-здраво юздите му. Но конят продължаваше да изглежда разтревожен. Безпокойството й се засили.

— Здравей, Ан — долетя изневиделица гласът на Дом.

В следващия миг той изникна от гората, яхнал черния си жребец. От гърдите на Ан се изтръгна слисано възклицание.

Изражението му бе мрачно.

— Трябва да поговорим, Ан.

Тя с мъка събра сили да проговори.

— Дом, напуснах Лондон преднамерено. Върнах се в Уейвърли Хол, за да подредя мислите си. Дойдох тук, защото исках да бъда сама.

— Знам защо си дошла тук, Ан. — Тонът му беше напълно сериозен. — Дошла си, за да вземеш решение за нашето бъдеще.

Ан трепна.

Дом облиза устни.

— След онова, което стана снощи, не мога да те оставя да си отидеш. Не мога да те оставя да решаваш сама, Ан. — Гледаше я напрегнато, настойчиво. — Не ти позволявам да ме напуснеш, Ан. Няма да го допусна.

Ан знаеше, че трябва да бъде ядосана от тираничното му поведение, но не изпитваше гняв. Напротив, обзе я неистова радост. Но тя побърза да я потисне е типичната си предпазливост, която се бе превърнала в нейна втора природа.

— Ан?

— Не можеш да ме накараш да взема решение насила, Дом. Трябва ми време да помисля. Но… аз се радвам, че си тук. Прав си. Решението относно нашето бъдеще трябва да бъде взето от двама ни, заедно.

На лицето му се изписа облекчение.

— Благодаря ти, Ан. — Той приближи с коня си до нея и я погледна право в очите. — Освен това искам да ти се извиня. За това, че снощи се сдържах толкова отвратително.

На устните й трепна лека, но искрена усмивка.

— Няма нужда да се извиняваш. Разбирам те.

Двамата се взряха безмълвно един в друг. Най-накрая Дом стисна юздите на коня си.

— Ще се прибера в къщата, за да те оставя да пояздиш сама и да помислиш на спокойствие. Защо не се уговорим да пием чай заедно в пет? — Той преглътна и едва забележимо се изчерви. — Просто така, като приятели, естествено. Не е нужно да бързаме с вземането на решение.

Сърцето на Ан запърха като птичка. Усещаше, че е поруменяла като девица.

— Би било прекрасно.

Дом кимна и обърна коня си.

— Дом — извика тя и се усмихна смутено. — Благодаря.

Очите му, вперени в нейните, засияха нежно. Сетне той пришпори жребеца си и изчезна сред дърветата.

Ан остана загледана подире му, докато гъстите клони не го скриха от очите й. Беше щастлива. Бягството й от Дом я бе накарало да се чувства зле и сега се радваше, че той бе решил да я последва.