Бренда Джойс - Скандал

Тя се спусна към него. Краката й сякаш не стъпваха по земята.

— Дом!

Дом впери поглед в нея.

— Добре ли си?

Очите й се наляха със сълзи.

— Аз? — Ан се засмя нервно и приседна до него. Ръцете им се сплетоха. — Ти си простреляният, скъпи, не аз.

Погледът му потъмня.

— Това гальовно обръщение ми харесва, Ан.

Тя навлажни устни.

— Дом, ако беше умрял… — Беше толкова развълнувана, че не успя да продължи.

Дом я погали по бузата със здравата си ръка.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че ме обичаш, Ан?

Ан кимна, все още неспособна да говори.

Сега и в неговите очи се появи подозрителна влага.

— Когато разбрах, че Патрик има връзка с Бел — Колдуел ме информира за това снощи, — веднага проумях, че той е човекът, който се опитва да ти стори зло. Именно страхът за теб ме доведе тук, Ан. Никога през живота си не съм се страхувал повече, отколкото когато научих, че Патрик също е потеглил за насам. — Ръцете му уловиха нейните. — Не разбирам какво е станало с Патрик — каза той. Гласът му се прекърши.

Ан трепна. Спомняше си как Патрик и Дом обичаха да препускат заедно из хълмовете, когато тя бе само едно вятърничаво единадесетгодишно момиченце. И двамата бяха буйни, красиви и наперени младежи и всички неомъжени дами околността си бяха загубили ума по тях. Спомняше си разказите на Патрик за лудориите, които са вършили заедно в Кеймбридж. По онова време Дом и Патрик бяха неразделни.

— Аз също не разбирам — призна Ан след дълго мълчание.

Двамата се взряха един в друг. Сърцето й се бе свило от болка — болеше я за Дом, за предателството на някогашния му най-добър приятел.

Тя се изправи, изпрати лекаря и Вериг до вратата и тихичко попита:

— Как е съпругът ми?

Той кимна успокоително.

— Няма защо да се тревожите, лейди Ан. Съпругът ви е млад и силен и до ден-два ще бъде отново на крака. Дотогава обаче не бива да мърда от леглото. Утре ще мина, за да проверя как върви възстановяването му.

— Благодаря ви — промълви Ан, като стисна ръката му. После се върна при Дом.

— Патрик не е зъл човек — каза той с нотка на гняв в гласа си. Преди тя да успее да отвърне каквото и да било, откъм отворената врата долетя гласът на Патрик.

— Никога не съм възнамерявал да сторя зло на Ан, Дом. Моля те да ми повярваш. Исках само тя да си помисли, че всички тези неща са твое дело, за да се изплаши и да избяга от теб.

Дом се взря в него с нескрито огорчение и болка.

— Няма значение, Патрик. Прощавам ти.

Патрик изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да избухне в плач.

— Всичко е толкова несправедливо, винаги е било — прошепна той. — Но аз наистина съжалявам. Ужасно съжалявам.

— Патрик, какво смяташ да правиш оттук насетне? — попита мрачно Дом.

Ан се сепна от внезапно подозрение и погледна ужасено първо съпруга си, после своя братовчед.

— Патрик, знаеш ли кой е убил Матю Феърхейвън?

Той се поколеба.

Дом се втренчи в него пребледнял.

— Патрик… не!

Патрик се изчерви.

— Стана случайно. Не исках да го убивам. Исках само да разбера какво пише в дневника. Той отказа да ми каже, аз се ядосах и се сбихме. А после осъзнах, че всичко се е подредило чудесно, че вината ще падне върху Дом. Аз бях човекът, който свидетелства пред полицията.

Ан усети, че й прилошава. Всичко наоколо се завъртя пред очите й е шеметна скорост. Тя отиде до леглото и потърси ръката на Дом. Той стисна здраво пръстите й в своите. В стаята се възцари пълно мълчание.

Пръв го наруши Дом. Гласът му беше тих, властен. Но очите му бяха пълни е тъга.

— Патрик, трябва да отидеш в полицията и да им кажеш това, което току-що каза на нас.

— Не! Те ще ме затворят. — Той се обърна и тръгна към вратата. Там се спря. — Беше нещастен случай. Не искам да ме обесят.

— Имаше ли свидетели?

— Не.

Дом замълча за миг.

— Как се сдоби със сапфиреното ми копче?

— Проследих двама ви с Ан в Шотландия — отговори Патрик. — Ан знае. На няколко пъти се промъкнах в замъка. — Гърдите му се надигаха учестено. — Дом, съжалявам.

— Аз също — тъжно каза Дом. — Патрик, боя се, че ако не разкриеш всичко пред властите, ще се наложи да го направя аз.

Патрик го погледна измъчено и без да каже и дума повече, изхвърча от стаята.

Ан седна до Дом, който веднага я придърпа към себе си. Изпитваше огромна скръб — неговата скръб.

— Трябва да кажем на полицията, Ан — промълви той.

— Знам — каза тя, като внимателно положи глава на здравото му рамо.

Дом я прегърна, сетне се намести така, че да може да вижда лицето й.