Бренда Джойс - Скандал

— Н-не-е-е.

Но тя не му обърна внимание.

— Никога няма да разкрия, че Дом е наш син… че е твой син. Никога!

Блейк не можеше да не бъде доволен. Да, изпитваше примитивно, чисто мъжко самодоволство. Въпреки че се тревожеше за съдбата на най-добрия си приятел, мислите му бяха заети преди всичко от една жена — жена, която го бе накарала здравата да се поизпоти, за да я спечели. Но накрая беше успял. След бала се бе срещал с Фелисити вече два пъти. И бе установил, че тя съвсем не му отстъпва по чувственост и страст.

Не беше влюбен в нея, естествено. Обичал бе жена само веднъж в живота си и тя беше разбила сърцето му. Със сигурност никога повече нямаше да може да обича така. Но все пак вече бе на двадесет и осем години и вероятно му беше време да се ожени. В момента обмисляше дали да не направи Фелисити своя съпруга.

Откритият му файтон зави зад ъгъла и се отправи към каменната къща на Харълд Рийд. Блейк веднага съзря каретата пред входа. Двама ратаи я товареха с багаж. Камериерката на Фелисити стоеше на тротоара, облечена с пътническа пелерина, и държеше в ръка малка чантичка, която по всяка вероятност принадлежеше на господарката и. След миг от къщата се появи и самата Фелисити.

— Нямам представа кога ще се върна — звънна гласът й. Говореше на иконома. — Но искам когато се прибера, къщата да е в ред.

Той кимна покорно.

Доброто настроение на Блейк се изпари. Замени го лошо предчувствие. Той скочи безмълвно от файтона — нямаше нужда да казва на кочияша, че трябва да го изчака, Фелисити, която тъкмо слизаше по широките каменни стъпала, го видя и се закова на място.

Блейк се приближи до нея.

— Здравей, скъпа.

Тя не се усмихна, само вирна брадичка.

— Здравей, Блейк.

— Накъде си се запътила този път, Фелисити?

Фелисити се поколеба за миг, преди да отговори:

— Имам нужда от малко чист, провинциален въздух.

— О, нима? — подигравателно възкликна Блейк. — Позволи ми да отгатна: отиваш в Хънтинг Уей.

— Точно така — отвърна тя, като го измери е хладен поглед.

Той пристъпи към нея и я сграбчи за лакътя.

— Господи, колко си любвеобилна днес следобед, скъпа. Трудно ми е да повярвам, че пред мен е същата жена, с която се разделих на зазоряване.

Фелисити се отскубна от него.

— Върви си, Блейк. Заета съм и бързам, ако не си забелязал.

— Забелязах — провлечено отговори той. Но в действителност беше ядосан. Не, по-лошо — беше обезсърчен. — Научила си, че Дом е в Уейвърли Хол и затова бързаш да се прибереш у дома.

— Разбира се, че не — каза тя.

Повече от очевидно бе, че лъже. Прииска му се да я хване и да я разтресе с все сила, за да я накара да се опомни и да забрави веднъж завинаги за най-добрия му приятел.

— Проклятие! Той не те иска, Фелисити. Той е влюбен в съпругата си.

— В Ан? — Фелисити изсумтя презрително. — Невъзможно.

— Кога най-после ще се откажеш?

Тя се изчерви и вдигна глава към него, готова да запротестира.

— Недей — спря я Блейк, като вдигна ръка. — Не отричай.

— Добре, няма — каза Фелисити, заобиколи го и забърза към каретата, повдигнала полите на зелената си рокля чак до глезените.

Той впери поглед подире й, обзет от болка и огорчение. Чувстваше се дяволски зле. Сетне я последва.

— Не заминавай.

Фелисити вече се качваше в каретата е помощта на един лакей, който след миг затръшна вратата зад гърба и. Тя се настани на плюшената седалка и се обърна към прозореца е лице към Блейк. Не каза нищо, просто го гледаше, стиснала решително устни.

В този момент той осъзна, че е бил пълен глупак.

— Довиждане, Фелисити. — Трудно му бе да произнася думите отчетливо; гласът му беше подрезгавял. — Приятно пътуване.

Лицето на Фелисити внезапно пребледня.

— Обещавам, че ще се видим, когато се върна — каза тя и едва сега се усмихна. — Няма да остана дълго в провинцията.

— Не, няма — кимна Блейк. — При тези обстоятелства ще бъде невъзможно.

Очите й се ококориха слисано.

Той почука на страничната стена на каретата и нареди:

— Тръгвайте, сър.

Кочияшът свали спирачките, дръпна поводите и каретата потегли напред.

— Блейк! — извика Фелисити, залепила лице до стъклото на прозореца.

Блейк й обърна гръб и се отдалечи.

Изминаха два дни, откакто Патрик го бе прострелял. Дом все още беше на легло и не се чувстваше никак щастлив от този факт. Доктор Коб го бе прегледал сутринта, но макар да остана доволен от състоянието му, настоя, че трябва да си почива още един ден. До десния му хълбок имаше поднос с храна; от лявата му страна седеше Ан.