Бренда Джойс: Скандал

— Защо не ядеш? — сгълча го тя.

— Мили Боже, това, което вече погълнах, би стигнало за цяла армия. — Ръката му се плъзна около кръста й и Ан внезапно се озова по гръб на леглото до него. Дом се наведе над нея без изобщо да крие намеренията си. — Има само един начин да остана в това легло още цял ден, скъпа — каза той с мамещ глас.

— Ти си болен! — изписка Ан. Сърцето й пърхаше трепетно.

— Не бих казал — изръмжа Дом и за доказателство я целуна. И това съвсем не беше плаха целувка. Ан бързо се отказа от всякаква съпротива. Устните му разтвориха устните й, езикът му погази нейния. Когато най-после вдигна глава, златистите му очи блестяха, а Ан беше останала без дъх и бе изпълнена с копнеж.

— Дом, посред бял ден е.

— Мислех, че в Шотландия съм те излекувал от всякаква склонност към благоприличие — подкачи я той.

Тя въздъхна и го погали по бузата.

— Но там бяхме сами. А сега сме в къща, пълна със слуги, които до един са загрижени — и това е напълно обяснимо — за твоето здраве. Както сам знаеш, Бенет и Вериг час по час надникват да видят как си.

— На вратата има дяволски добра ключалка — каза Дом. Сетне усмивката му угасна и той внезапно се отпусна по гръб на леглото. — Но в Шотландия не сме били сами, Ан.

Ан се надигна.

— Знам. — Тя улови ръката му. — Хубавото е, че Патрик е изчезнал.

— Да. — Дом беше вперил поглед в тавана. — В момента вече трябва да е далеч извън пределите на страната.

Искаше й се да може да облекчи мъката му.

— Нека се опитаме да го забравим, Дом. Моля те. Трябва да се опитаме да забравим цялото минало.

Погледът му обходи напрегнато лицето й.

— Прощаваш ли ми, Ан? Прощаваш ли ми, задето бях пълен страхливец и пълен глупак?

— А ти прощаваш ли ми, задето можах дори за миг да допусна, че ти си този, който се опитва да ме уплаши, и че ти си убил Матю Феърхейвън? — попита вместо отговор Ан.

— Да, прощавам ти. Единственото, което има значение, е че по някакъв начин съумяхме да преодолеем всички ужасни недоразумения и цялото си ужасно недоверие един към друг.

Очите й се насълзиха. Тя положи глава на гърдите му.

— Толкова те обичам, Дом.

Той вдигна ръка и нежно я докосна по бузата.

— Това, което има значение, е че сега вече можем да оставим миналото изцяло зад гърба си и да изковем едно прекрасно бъдеще. Заедно.

Ан кимна.

— Да знаеш само колко съм мечтала за този момент. Мечтая за него още от дете, Дом.

— Аз те нараних много жестоко, Ан. — Дом се надигна и я придърпа към себе си. — Нима наистина си способна да ми простиш?

— Не само, че ти прощавам — отговори без колебание тя. — Мисля, че разбирам защо го направи.

— Ако наистина разбираш, значи си много по-умна от мен — каза той е нервен смях.

Ан му се усмихна нежно и го погали по челото.

— Мисля, че прекалено много си подхождаме, че ни е било предопределено да бъдем заедно и това те е уплашило. Имал си едно самотно, лишено от обич детство. Твоите родители са ти дали ужасяващ пример за това какво може да представлява бракът. Страхувал си се да обичаш.

— Страхувах се да обичам теб — простичко каза Дом. — Бях се научил да разчитам единствено на себе си, а инстинктивно усещах, че ти си моята съдба… и това ме плашеше до смърт.

Погледите им се срещнаха, сплетоха се. Усмивките им се стопиха. Ан стисна ръцете му още по-силно, наведе се и лекичко го целуна по устата.

— От сега нататък никой от двама ни вече няма да бъде самотен.

Той обгърна шията й с ръка — примитивен, собственически жест, който Ан вече познаваше добре, — и я целуна пламенно. Когато устните му се откъснаха от нейните, лицето й се бе изчервило. Дом се усмихна дяволито.

— Доктор Коб казвал ли е, че не можем да се любим?

— Как ще го питам за такова нещо?! — възкликна тя.

Той се засмя.

— А кога каза, че ще мога да пътувам?

— В края на седмицата.

Дом се намръщи.

— Искам утре да се върна в Уейвърли Хаус.

— Утре! — извика Ан. — Не, не можеш… няма да пътуваш утре.

— Ан, безпокоя се за дядо си. Освен това съм достатъчно здрав, за да мога да пътувам.

Тонът й се поуспокои.

— С нищо не можеш да помогнеш на херцога. А и всеки ден получаваме вести от Колдуел. Дядо ти се държи. Но съм съгласна, че трябва да се върнем в града веднага щом се оправиш.

Дом кимна, но погледът му остана зареян, далечен. Челото му се бе сбърчило мрачно.

— Дом, какво има?

Той срещна погледа й, но бързо извърна глава.

— Нищо. Почувствах внезапна умора, това е всичко. А и се тревожа за здравето на Ръдърфорд.