Ф. Уилсън - Крепостта

— Закуската чака. Уверен съм, че ще имаме възможност пак да си поговорим. Но искам да ви кажа още нещо, преди да си тръгна.

Той застана зад количката и я завъртя на 180 градуса със свободната си ръка.

— Какво правите? — извика баща й. Магда скочи на крака.

— Просто ви предлагам промяна на сценария, професоре. В края на краищата, крепостта е толкова мрачно място. А денят е твърде хубав, за да гледате само нея.

Той посочи към дъното на прохода.

— Гледайте на юг и на изток, вместо на север. Макар и сурова, това е една от най-красивите части на света. Вижте колко е зелена тревата и как цъфтят първите планински цветя. Забравете за малко крепостта.

За миг очите му уловиха погледа на Магда и го задържаха, после той си изгуби зад ъгъла, метнал стола на рамо.

— Странен тип е този — чу тя да произнася баща й с лека насмешка в гласа.

— Да. Със сигурност — но макар да го намираше за чудат, Магда знаеше, че му дължи своята благодарност. По причини, известни само на него, той се беше натрапил в компанията им, беше подел собствен разговор и беше успял да облекчи съмненията на баща й и да приповдигне настроението му. И всичко това бе направил умело и неусетно. Но защо? Какво го интересуваха душевните терзания на един стар евреин от Букурещ?

— Да, той зададе няколко добри въпроса — продължаваше баща й. — Великолепни въпроси. Как така аз самият не се сетих за тях?

— Нито пък аз.

— Естествено, — защитаваше се баща й — той не е имал скорошна среща със същество, смятано до скоро за плод на болно въображение. За него е лесно да е обективен. Между другото, как се запознахте?

— Снощи, докато бях на ръба на клисурата и гледах прозореца ти…

— Не биваше да се тревожиш чак толкова за мен! Забрави ли, че аз съм те отгледал, а не ти мен.

Магда не обърна внимание на думите му.

— … той се появи на кон и изглеждаше, сякаш ще продължи право към крепостта. Но когато видя светлините и немците се спря.

Куза за миг обмисли чутото, после смени темата.

— Като стана дума за немците, по-добре ще е да се върна, преди да са започнали да ме търсят. Предпочитам доброволно да вляза в крепостта, а не под дулото на автомат.

— Няма ли начин да…

— Избягаме? Разбира се! Просто трябва да ме тикаш надолу по пътя, чак до Кампина! Или ще ми помогнеш да се покатеря на коня — това със сигурност ще скъси пътя! — Докато говореше, гласът му ставаше все по-рязък. — Или пък най-добре ще е да помолим онзи майор есесовец да ни услужи с един от камионите — само за половин ден, така ще му кажем! Сигурен съм, че ще се съгласи.

— Не е необходимо да ми говориш по този начин — рече тя, опарена от сарказма му.

— Ти също трябва да престанеш да се измъчваш с някакви надежди, че ще избягаме и двамата! Немците не са глупаци. Те знаят, че аз не мога да избягам и че ти няма да ме изоставиш. Макар аз да го искам. Поне един от нас ще е в безопасност тогава.

— Дори да можеше да избягаш, пак щеше да се върнеш в крепостта, нали татко? — попита го Магда. — Ти искаш да се върнеш там.

Той не смееше да срещне погледа й.

— Тук сме в капан, а пред мен се разкрива възможност, каквато човек има само веднъж в живота си. Би трябвало да предам всичко, на което съм държал, ако й обърна гръб!

— И дори ако ей сега пред нас кацне самолет и пилота ни предложи спасение ти ще откажеш, нали?

— Трябва да го видя отново, Магда! Трябва да го попитам за всичките тези кръстове по стената! За това как е станал това, което е. И най-вече трябва да узная защо се страхува точно от този кръст. Ако не го сторя, аз ще… ще полудея!

Няколко секунди и двамата мълчаха. Дълги, безкрайни секунди. Но Магда усещаше нещо повече от мълчание между тях. Тя чувстваше, че баща й се отдалечава, затваря се в себе си и спуска завесата пред нея. Това не беше се случвало никога досега. Винаги бяха намирали начин да обсъдят проблемите си. а сега той изглежда не го желаеше. Единственото, което искаше, беше да се върне при Молашар.

— Върни ме обратно — промълви той, когато мълчанието стана непоносимо.

— Остани поне още малко. Твърде дълго стоя в крепостта. Струва ми се, че ти въздейства.

— Чувствам се чудесно, Магда. И аз съм този, който ще решава колко да остане в крепостта. А сега — ще ме върнеш ли, или да чакам фашистите да го сторят?

Магда прехапа устни от гняв и разочарование и забута количката към крепостта.

Настани се на около метър от прозореца, откъдето можеше да чуе останалата част от разговора и същевременно оставаше скрит за Магда, в случай, че погледне нагоре. Одеве беше проявил небрежност. В желанието си да ги подслуша се беше показал навън. Магда ненадейно бе вдигнала глава и го бе зърнала. И тогава бе решил, че ще е най-добре ако премине в атака и беше слязъл.