Ф. Уилсън - Крепостта

А сега разговорът беше приключил. След като заскърцаха колелата на количката, той се наведе напред и ги проследи с поглед. Магда изглеждаше външно спокойна, но несъмнено кипеше от гняв. Той се изтегли още малко напред за един прощален поглед, преди да ги загуби.

Завладян от внезапно хрумване, Глен изскочи в хола и с три бързи крачки застана до вратата на стаята, където беше отседнала Магда.

Вратата се отвори с леко побутване и той се насочи към прозореца. Магда се приближаваше към моста, бутайки количката пред себе си.

Приятно му беше да я гледа.

Беше го заинтригувала още при първата им среща край клисурата, когато бе разговаряла с него привидно спокойно, ала същевременно бе стискала в ръката си тежкия камък. И по-късно, когато се бе изправила пред него в предверието на страноприемницата и бе отказала категорично да смени стаята си и той за пръв път я бе видял на светло, с блеснали очи, беше почувствал, че стената на непоколебимостта му поддава. Красиви тъмнокафяви очи, изящни вежди… тя определено му харесваше, а още по-красива ставаше, когато се усмихваше. Само веднъж го беше сторила в негово присъствие, присвила очи и оголила белите си, равни зъби. А косата й… къдриците, които игриво се подаваха изпод забрадката бяха блестящи, червеникави… с разпуснати коси сигурно щеше да е истинска красавица!

Но влечението му към нея беше повече от физическо. Имаше нещо неуловимо, но прекрасно в нея. Глен я проследи чак до вратата на крепостта. Часовоят отсреща дръпна количката, вратата се хлопна и тя остана сама. Когато се обърна и пое обратно, той се дръпна навътре за да не го забележи. От там продължи да я наблюдава.

Как изглеждаше само! И каква походка! Сигурно знаеше, че поне дузина войници я изпиват с поглед от стената на крепостта, разсъбличат я и я обладават в мислите си. Но въпреки това крачеше гордо изправена, походката й бе нито припряна, нито провлечена. Спокойна и хладнокръвна, сякаш цял живот бе минавала по този път. А сигурно отвътре гореше!

Той поклати възхитено глава. Много отдавна се бе научил да се затваря зад непроницаемата обвивка на самообладанието. Това беше единствения начин да оцелее, да спусне завесата пред прекалено интимните връзки, да намали възможността за импулсивни постъпки. И най-вече, осигуряваше му ясен, безстрастен и откровен поглед за всеки и всичко край него, дори когато наоколо цареше хаос.

Той постепенно осъзна, че Магда е една от онези рядко срещани личности, които притежаваха дарбата да проникват през тази негова защитна обвивка и да нарушават вътрешното му спокойствие. Привличаше го, а беше спечелила и уважението му — нещо, което се случваше рядко.

Но не можеше да си позволи подобни увлечения точно в този момент. Трябваше да поддържа дистанцията. И все пак… толкова отдавна не е бил с жена, а тя пробуждаше в него чувства, на каквито беше смятал, че вече не е способен. Колко хубаво бе отново да изпитва нещо. Тя се беше промъкнала през защитата му, но той усещаше, че също е проникнал зад нейната. Чудесно би било да…

Не! Не можеш да се увличаш! Не можеш да си позволиш загриженост. Не сега! Когато и да било, но не в този момент! Само един глупак…

И все пак…

Той въздъхна. Най-добре ще е да овладее чувствата си, преди да са излезли извън контрол. В противен случай резултатите може да са катастрофални. И за двамата.

Почти беше стигнала страноприемницата. Той изскочи от стаята, затвори внимателно вратата и влезе в своята стая. После се изтегна на леглото, скръсти ръцете си на тила и зачака да чуе стъпките й нагоре по стъпалата. Но те все не идваха.

За своя изненада, Магда установи, че колкото повече се приближаваше към хана, толкова по-малко се сещаше за баща си и по-често мислите я отнасяха към Глен. Тези мисли я караха да се чувства виновна. Беше оставила баща си, сам и беззащитен, заобиколен от нацисти, в очакване тази нощ да го посети вампир, а тя се прехласваше по някакъв непознат. И все пак, когато наближи прихлупената постройка, сърцето й затуптя и тя изпита странна лекота.

Трябва да е от глад, помисли си тя. От сутринта не беше хапвала нищо.

Отпред нямаше никой. До стената беше подпрян дървеният стол, който Глен бе изнесъл преди малко заради нея. Магда го вдигна и го понесе със себе си, повтаряйки си, че това, което изпитва е по-скоро глад, отколкото разочарование.

Изведнъж си спомни, че Глен бе споменал нещо за закуска. Може би беше вътре. Тя ускори крачка. Да, наистина беше гладна.