Ф. Уилсън - Крепостта

Магда занемя от гняв, подразнена не само от натрапването му, но и от начина, по който я беше докоснал.

Въпреки това не отблъсна ръката му. Странно, но докосването пробождаше в нея неясен трепет. Дори й беше приятно.

Баща й обаче не чувстваше каквато и да е пречка.

— Не бива да споменаване нито дума от чутото пред когото и да било! От това зависи живота ни!

— Дори за миг не бива да се тревожите — увери го Глен, чиято усмивка беше изчезнала. Той погледна отново към Магда. — Ще седнете ли? Специално за вас донесох столовете.

Ръката на Глен се плъзна встрани, когато Магда приседна и тя почувства в себе си мъничка празнота. Докато го наблюдаваше, той завъртя стола обратно, яхна го и подпря лакти на облегалката.

— Снощи Магда ми разказа за вампира в крепостта, — поде той — но мисля че пропусна да ми спомене името, с което се е назовал.

— Молашар — рече баща й.

— Молашар — повтори бавно Глен, сякаш предъвкваше името. Имаше изненадано изражение. — Мо… ла… шар — той изведнъж се усмихна, сякаш бе решил загадката. — Да — Молашар. Странно име, не мислите ли?

— Непознато да, — отбеляза Куза — но не и странно.

— А това — продължи Глен като посочи кръста в ръката му. — Правилно ли чух, че Молашар се боял от него?

— Да.

Магда забеляза, че баща й не даваше никаква допълнителна информация.

— Вие сте евреин, нали, професоре?

Кимване.

— Обичайно ли е евреите да носят със себе си кръст?

— Дъщеря ми ми го зае — като оръдие за експеримент.

Глен се обърна към нея.

— Откъде го взехте?

— Даде ми го един от офицерите в крепостта.

Накъде ли биеше той?

— Негов ли е?

— Не. Каза, че принадлежал на един от убитите войници — тя започна да схваща посоката на разсъжденията му.

— Странно, — отвърна Глен и отново погледна баща й — че този кръст не е спасил от гибел неговият първи притежател. Човек би предположил, че съществото което се бои от кръста би подминало подобна жертва и би потърсило друга — незащитена с подобен — как да го наречем — амулет?

— Може би кръстът е бил пъхнат в някой джоб — рече баща й. — Или е бил някъде в багажа му.

— Може би, може би — усмихваше се Глен.

— Не помислихме за това, татко — намеси се Магда, доволна че отново се е появила възможност да възвърне изгубената му вяра.

— Подлагай всичко на съмнение — промърмори Глен. — Винаги — и всичко. Едва ли трябва да го припомням на един виден учен.

— Откъде знаете, че съм учен? — тросна се Куза, а в очите му блеснаха познатите от преди пламъчета. — Освен, ако не ви е казала дъщеря ми.

— Юлиу ми каза. Но има още нещо, което сте пропуснали и очевидно и двамата ще се почувствате глупаво, когато ви го кажа.

— Нека да се почувстваме — предизвика го Магда. — Моля!

— Добре. Защо един вампир, който се страхува от кръстове ще обитава сграда, чийто стени са изпъстрени с тях? Можете ли да го обясните?

Магда погледна баща си, за да открие, че и той я гледа изненадано.

— Знаете ли, — рече Куза, като се усмихваше объркано, — толкова често съм идвал в крепостта и толкова отдавна съм престанал да се чудя на кръстовете, че вече почти не ги забелязвам!

— Напълно разбираемо. Аз също съм прескачал насам няколко пъти и наистина от известно време те не ми правят впечатление. Но въпросът остава: Защо едно същество, което така ненавижда кръстовете, ще се заобикаля с тях? — той стана и пъргаво метна столчето си на рамо. — А сега, докато мислите над въпроса ми, ще отида да поръчам на Лидия закуска. Надявам се да откриете някакъв отговор.

— Но какво ви интересува вас? — попита професорът. — И защо сте дошли тук?

— Просто пътувам — каза Глен. — Обичам да обикалям из тези места.

— Интересът ви към крепостта изглежда повече от обичаен. А и доста знаете за нея.

Глен сви рамене.

— Уверен съм, че вие знаете далеч повече от мен.

— Бих искала да зная само едно — как да попреча на татко да се върне там довечера — рече Магда.

— Трябва да се върна, мила. Трябва отново да се срещна с Молашар.

Магда потърка ръце. Бяха изстинали само при мисълта, че баща й ще се върне в крепостта.

— Просто не искам да те видя с разпрано гърло, като онези другите.

— Има и по-страшни неща, които могат да се случат на един мъж — отбеляза Глен.

Поразена от внезапната промяна в тона му, Магда впери поглед в него и забеляза, че в миг веселата му жизнерадостност се беше изпарила. Глен гледаше към баща й. Няколко секунди лицето му остана напрегнато, сетне той се усмихна отново.