Ф. Уилсън - Крепостта

Магда влезе и съгледа Юлиу, седнал в столовата, вдясно от нея. Беше си отрязал голямо полукръгло парче кашкавал и отпиваше от чаша с козе мляко. Имаше чувството, че Юлиу се храни най-малко пет пъти на ден.

И беше сам.

— Домнишоара Куза! — възкликна той. — Искате ли кашкавал?

Магда кимна и седна. Не беше чак толкова гладна, колкото си мислеше, но се нуждаеше от храна за да издържа на изпитанията. Пък и имаше няколко въпроса за Юлиу.

— Този новият посетител, — заговори небрежно тя, докато си режеше от кашкавала, — в стаята ли му поднесе закуската?

Юлиу вдигна вежди.

— Закуска ли? Не е искал никаква закуска. Някои от туристите си носят храна с тях.

Магда сбърчи чело. Защо беше споменал, че отива при Лидия да поръча закуска? Нима беше търсил повод за да се измъкне?

— Слушай, Юлиу — гледам че не си така притеснен като снощи. Какво толкова те беше уплашило?

— А, нищо.

— Юлиу, та ти трепериш! Настоявам да ми кажеш причината. Този човек живее в стаята до мен — искам да знам дали е опасен.

Съдържателят внимателно режеше кашкавала.

— Ще ме помислите за глупак.

— Не, няма.

— Добре тогава — той остави ножа и заговори с тайнствен шепот. — Когато бях малко момче баща ми се разпореждаше в страноприемницата и плащаше на работниците в крепостта. Един ден се оказа, че част от златото което получавахме изчезнало — баща ми каза, че било откраднато — и той не можеше да плати на работниците пълната заплата. Същото се случи и при следващата доставка — част от парите бяха изчезнали. После, една нощ неочаквано в хана дойде някакъв непознат, сграбчи баща ми и започна да го блъска и премята, сякаш бе направен от слама. И все му повтаряше да намери парите.

„Искам да намериш парите! — крещеше той. — Парите!“ Срам ме е да призная, но баща ми извади златото. Оказа се, че той го бил скрил. Непознатият направо побесня. Никога не бях виждал толкова разгневен човек. Той отново започна да бие баща ми и когато го остави, и двете му ръце бяха счупени.

— Но какво общо има това с…

— Искам да знаете, — продължи Юлиу като се наведе напред и заговори още по-тихо, — че баща ми беше честен човек и че в началото на века, животът по тези места е бил много тежък. Той отделил съвсем малко злато, колкото да подсигури прехраната ни през идващата зима. Щял да го върне, когато се подобрят времената. Това беше единствената греховна постъпка в неговия праведен и честен…

— Юлиу! — прекъсна Магда потока от думи. — Какво общо има това с мъжа горе?

— Ами че те си приличат, домнишоара. По онова време бях едва десетгодишен, но помня добре мъжа, който преби баща ми. И никога не ще го забравя. Беше червенокос и досущ като този мъж. И като него беше около тридесет годишен, само че, — при тези думи той се засмя безшумно — оттогава трябва да са изминали четирийсет години. Не може да е същият човек. Ала снощи, на светлината от свещта, аз… аз си помислих, че отново е дошъл и ще ме пребие и мен…

Магда вдигна въпросително вежди и той побърза да обясни.

— Не че сега липсва някакво злато. Просто, на работниците е забранено да влизат в крепостта за да си гледат задълженията, а аз въпреки това им плащам. Няма да позволя и капчица съмнение да падне върху мен, че прибирам златото! Никога!

— Разбира се, Юлиу — тя се надигна и взе още едно парче кашкавал. — Ще се кача горе да си почина малко.

Той се усмихна и кимна.

— Вечерята ще е готова в шест.

Магда пъргаво изкачи стълбите, но докато преминаваше покрай стаята на Глен неволно забави ход. Чудеше се какво ли прави вътре, ако разбира се не е излязъл.

Въздухът в стаята й миришеше на застояло. Магда остави вратата отворена, за да я проветри. Порцелановата кана до гардероба беше напълнена. Тя си наля малко хладна вода в легена и наплиска лицето си. Чувстваше се напълно изтощена, но знаеше, че сънят няма да я споходи лесно. Прекалено много объркани мисли се блъскаха в главата й, за да намери покой.

Хор от пронизителни птичи гласове я привлече към прозореца. Сред клоните на дървото, издигащо се край северната стена на къщата се виждаше птиче гнездо. Магда съвсем ясно различаваше главите на четири пиленца, с извити шии и разтворени уста, очакващи майка им да им донесе нещо за да ги нахрани. Магда не познаваше птиците. Тази беше сива, с черни петна по крилата. В Букурещ вероятно подобна гледка щеше да й се стори интересна. Но тук и сега, след всичките тези събития не изпитваше никакво любопитство.

Тя закрачи из миниатюрната стая. Чувстваше се напрегната, неспокойна. Провери фенерчето, което бе взела със себе си. Все още работеше. Добре. Ще й бъде от полза довечера. На връщане от крепостта бе взела твърдо решение.